— Бог да ни е на помощ — прошепва учителката.
Майката на Дита свиреше на пиано преди войната и затова различава безпогрешно Бетовен. Осъзнава, че и преди е чувала този толкова своеобразен начин да се подсвиркват симфониите с прецизността на меломан. Беше, след като пътуваха три дни натъпкани в един затворен товарен вагон, без храна и вода. Всички бяха от Терезин, където ги депортираха, след като ги изгониха от Прага, и където живяха в продължение на една година. Пристигнаха в „Аушвиц-Биркенау“ през нощта. Никога няма да забрави скърцането на металната врата, когато се отвори. Никога няма да забрави първата глътка леден въздух, който имаше мирис на изгорено месо. Никога няма да забрави проблясването на светлините в мрака — железопътната спирка беше осветена като операционна зала. След това заповедите, ударите с приклад по стената на вагона, изстрелите, изсвирванията, писъците. И сред тази бъркотия симфонията на Бетовен, подсвирквана безпогрешно и невъзмутимо от един капитан, един хауптщурмфюрер, когото самите есесовци гледат със страх.
В онзи ден офицерът мина близо до Дита и тя видя безукорната му униформа, снежнобелите му ръкавици и Железния кръст върху предницата на куртката. Медал, който се печели единствено в битка. Застана пред група жени и деца и потупа дружелюбно с облечената си в ръкавица ръка едно от дечицата. Дори се усмихна. Посочи двама четиринайсетгодишни братя близнаци — Зденек и Ирка, и един ефрейтор побърза да ги изведе от редицата. Майката сграбчи ефрейтора за края на куртката и коленичи, молейки се да не ги отвеждат. Капитанът се намеси с абсолютно спокойствие.
— Никъде другаде няма да бъдат така добре, както при чичо Йозеф.
И в известен смисъл щеше да е така. Никой в „Аушвиц“ не смееше с пръст да докосне двойките близнаци, които доктор Йозеф Менгеле колекционираше за експериментите си. Никой нямаше да се държи с тях така, както той в зловещите си генетични експерименти, за да открие метод, чрез който германките да раждат близнаци и така да се удвоят ражданията на арийски деца. Момичето си спомня как Менгеле се отдалечи, хванал момчетата за ръка и без да престава да си подсвирква спокойно.
Същата мелодия, която сега се чува в блок 31.
Менгеле…
Вратата на стаята на Хирш се отваря с леко проскърцване и отговорникът на блока излиза, преструвайки се на приятно изненадан от посещението на есесовците. Траква с токове, за да поздрави офицера. Това е знак на уважение към ранга на военния, но е и начин да покаже едно стегнато отношение, което да не е нито угодническо, нито страхливо. Менгеле едва го поглежда разсеяно и все така си подсвирква, кръстосал ръце зад гърба, сякаш нищо от това не го засяга. Сержантът — Свещеника, както всички го наричат, оглежда бараката с почти прозрачните си очи, като държи ръцете си пъхнати в ръкавите на куртката, увиснали до скута, близо до калъфа на пистолета.
Якопек не се бе излъгал.
— Инспекция — прошепва обершарфюрерът.
Есесовците, които го придружават, повтарят заповедта му и я превръщат във вик, който отеква в тъпанчетата на затворниците. Дита, застанала сред кръга от момичета, изтръпва от ужас, притиска ръце към тялото си и усеща твърдия допир на книгите до ребрата си. Ако ги намерят у нея, всичко ще е свършило.
— Няма да е честно — прошепва.
Тя е на четиринайсет и целият живот е пред нея. Но не е успял дори да започне. Спомня си думите, които майка ѝ повтаря натрапчиво, когато Дита се оплаква от съдбата си: „Война е, Едита, война е“.
Била е толкова малка, че вече не си спомня какъв е бил светът преди войната. Както крие книгите на това място, където са ѝ отнели всичко, така пази в паметта си албум от снимки, съставен от спомени. Затваря очи и се опитва да си спомни какъв е бил светът, когато страхът не е съществувал.
Вижда себе си на девет години, застанала пред астрономическия часовник на кметството в Прага в началото на 1939 г. Гледаше изпод око стария скелет, който наблюдаваше покривите на града с огромните си очни кухини, подобни на черни юмруци.
В училище им бяха казали, че големият часовник е безобиден механичен уред, изобретен от майстор Хануш преди повече от пет века. Но легендата, която бабите разказваха, я плашеше: кралят заповядал на Хануш да направи астрономическия часовник с фигурите, които обикалят на всеки кръгъл час, а после наредил да го ослепят, за да не може да построи такъв приказен часовник за друг монарх. За да си отмъсти, часовникарят пъхнал ръката си в механизма и го развалил. Когато зъбчатите колела я отрязали, машината се задръстила и не могли да я поправят в продължение на години. Понякога вечер тя сънуваше тази ампутирана ръка, движеща се нагоре и надолу между зъбчатите колела на механизма. Скелетът удряше една камбанка и започваше шествието на автоматите, които напомняха на гражданите, че минутите се изблъскват една друга, а часовете се изнизват един след друг също като фигурите, които от векове влизаха и излизаха припряно от тази огромна музикална кутия. Сега обаче си дава сметка, че едно деветгодишно момиче все още не съзнава това и вярва, че времето е застинало лепкаво море, където всичко е в покой. Затова на онази възраст часовниците будят страх само ако имат скелети до циферблата.