Дита притиска старите книги, които може да я изпратят в газовата камера, и си спомня с носталгия за онези щастливи дни. Когато придружаваше майка си в центъра, обичаше да застава пред астрономическия часовник на кметството, но не за да съзерцава спектакъла на механичните фигури — защото онзи скелет я плашеше повече, отколкото си признаваше — а за да оглежда с любопитство захласнатите минувачи, които наблюдаваха съсредоточено появата на фигурите. Едва сдържаше смеха си, който предизвикваха в нея учудените гримаси и глуповатото хихикане на присъстващите. Веднага им измисляше прякори. Спомня си с меланхолия, че едно от любимите ѝ забавления беше да слага прозвища на всички, особено на съседите и на познатите на родителите ѝ. Наричаше госпожа Готлиб „госпожа Жирафка“, защото постоянно виреше глава, за да си придаде важност. А плешивия и слаб като клечка тапицер християнин от магазинчето на партера го наричаше „господин Кеглова глава“. Спомня си също как преследваше няколко метра трамвая, който биеше камбанката, когато завиваше на Староместкия площад и навлизаше, лъкатушейки, в квартал „Йозефов“, а после изтичваше в магазина на господин Орнест, където майка ѝ купуваше платове, за да ѝ шие зимните палта и поли. Не е забравила колко харесваше този магазин, на чиято врата имаше светлинна табела с цветни бобини, които се запалваха една след друга, докато стигнат до горе, а после започваха отново играта си.
Също като всички деца, тя тичаше, погълната от собственото си щастие, иначе на минаване край вестникарската будка щеше да види, че пред нея се вие дълга опашка и че заглавието на първата страница на „Лидове Новини“, отпечатано с огромни букви, направо крещи: „Правителството договаря влизането на германската армия в Прага“.
Дита отваря за миг очи и вижда есесовците да оглеждат дъното на бараката. Дори повдигат рисунките, заковани на стените с измайсторени от тел гвоздеи, за да видят дали под тях има нещо скрито. Цари пълно мълчание и шумът, който вдигат войниците, докато тършуват, отеква отчетливо в бараката, която мирише на влага и мухъл. Също и на страх. Това е мирисът на войната. От малобройните спомени от детството ѝ, които изникват в съзнанието ѝ, тя винаги свързва мира с уханието на гъста пилешка супа, която оставяха да къкри цяла нощ на печката. Не може да забрави вкуса на агнешкото с препечена коричка, нито на сладкишите с яйца и орехи. Дългите сутрини в училище и следобедите с игри на дама и на криеница с Маргит и останалите съученички, които се размиват в паметта ѝ… Докато накрая всичко се разпадна.
Промените настъпиха постепенно. Имаше обаче един ден, в който детството се затвори като пещерата на Али Баба и остана погребано в пясъка. Спомня си този ден много ясно. Тя не знае датата, но беше 15 март 1939 г. На сутринта цяла Прага се разлюля.
Кристалните висулки на полилея в хола трепереха, но тя разбра, че не е земетресение, защото никой не тичаше, никой не изглеждаше разтревожен. Баща ѝ пиеше сутрешния си чай и четеше вестника с престорено безразличие, сякаш нищо не се случваше.
Когато излезе с майка си на път за училище, градът се тресеше. Дочу шума, когато се отправиха към площад „Венцеслас“, където земята така трепереше, че усещаше гъдел по ходилата си. Глухият грохот ставаше по-отчетлив, докато се приближаваха, и Дита се заинтригува от това странно явление. Когато стигнаха, не успяха да продължат, защото тротоарите бяха задръстени от хора и тя не видя нищо друго, освен стена от гърбове, палта, тилове и шапки.
Майка ѝ спря рязко. Лицето ѝ се удължи и внезапно се състари. Тя хвана за ръка дъщеря си, за да се върнат назад и да отидат по обиколен път до училището, но Дита не устоя на любопитството и се отскубна от ръката ѝ. Беше дребна и слаба, така че лесно се промуши сред тълпата, скупчила се на тротоара, и застана най-отпред, където полицаите, преплели ръце, образуваха кордон.