— Разочарован съм, Реджина — заяви той. — Нямах те за анорексичка.
Тя усети как страните й пламват и цялата напрегнатост и нелепост около ситуацията най-сетне надви над вълнението.
— Прости ми, че не се тъпча с храна, но тъй като само се разпореждаш с мен през последния час и ме караш да се чувствам като в някоя абсурдна пиеса, а не на обикновена вечеря, май не е толкова странно, че съм загубила апетит.
Себастиан се разсмя.
— Хмм. Недоволен клиент. Не ми се е случвало друг път — подразни я той, което единствено подкладе огъня.
— И как точно ще си върна моите дрехи? Нямам намерение да се връщам в хотелската стая след вечеря.
— Твоя воля — отвърна той ухилено, а на нея й кипваше все повече и повече.
— Просто те предупреждавам, за да няма после не разбрали.
— Библиотекарският ти тон е блестящ, като за филм.
Не й хрумна как да отвърне на този му коментар, реши да опита виното. Беше божествено и глътката се разля като топла вълна в гърлото й.
— И понеже подхвана темата, няма ли да обсъждаме книгите? Нали уж затова се събрахме на вечеря.
— Работа, работа и само работа.
— Точно така — потвърди тя и отпи още глътка. „Това е, стига ми толкова“ — наложи си на ум.
— Защо нямаш мобилен телефон? — попита я Себастиан.
Въпросът му я свари неподготвена.
— Ами, не знам защо — отговори неубедително. Никога не би разкрила финансовите си съображения пред човек, който разполагаше с личен шофьор и наемаше стая в един от най-скъпите хотели в света за целите на луксозна съблекалня.
— Голямо неудобство е — коментира той.
— Не и за мен.
— Носила ли си жартиери досега? — попита я изневиделица.
Тя едва не изплю виното.
— Моля?
— Сама каза, че искаш да преминем към работата. — Погледът му трепваше, а изражението му беше напълно сериозно. Очевидно разпитът около мобилния телефон беше само разгрявката. — Какво е чувството да носиш бельото, което ти подарих?
— Като да носиш костюм — тросна се тя.
— Казваш го все едно, че е нещо лошо.
Чиниите им вече бяха празни и появата на келнера й позволи кратка почивка от кръстосания разпит на Себастиан. Пред нея се озова нова чиния с толкова артистично сервирано ястие, че приличаше повече на храна за окото, отколкото за стомаха.
— Гъби мусрон, парливо сирене, маринована майска гъба, сладка папрат и равиоли с швейцарско цвекло — обяви келнерът. Сомелиерът вдигна винената й чаша, макар й наполовина пълна, и сервира чисти чаши. Поднесе нова бутилка на Себастиан.
— Domaine Drouhin Meursault, Бургундия, 2008-а.
Реджина понечи да откаже най-вежливо предложеното вино, но критичният поглед на Себастиан я възпря.
Когато отново останаха насаме в стаята, Себастиан вдигна чаша.
— За костюмите — каза с усмивка.
— Защо вдигаме тост за костюмите? — попита го тя като чукна чашата му.
— Защото ни носят вдъхновение. И свобода.
„Лесно ти е на теб да го кажеш“ — помисли си Реджина.
— Само не виждам къде е свободата в това да ми нареждаш какво да облека?
— Ами, замисли се: представи си, че предварително те бях поканил на ресторант и че случаят налага официален тоалет. Щях да ти навлека грижата да се чудиш какво да облечеш, откъде да го вземеш, колко пари да похарчиш… Просто свалих това неудобство от плещите ти. Няма нищо по-освобождаващо от преотстъпването на контрола.
— Не си спомням да съм ти преотстъпила и правото си на избор.
— Ти разполагаше с право на избор — отвърна й той. — Можеше да отклониш поканата ми. Можеше да откажеш да облечеш дрехите.
Тя кимна, спомняйки си как се беше двоумила дали да не напусне хотелската стая.
Опита равиолите. Вкусът им беше божествен и удивително богат; нищо подобно не беше вкусвала досега.
— Искам да те видя по жартиери и сутиен — заяви Себастиан. Тя преглътна, преди да е сдъвкала напълно храната си, в резултат на което се задави и отпи щедра глътка вино.
— Изключено — отсече тя, макар че дори звукът на думите му я беше накарал да изтръпне там долу — чувство, познато й единствено от самотните нощи и собствените й ласки.
— Не е нужно да правим секс — обясни той. — Просто красотата ме вдъхновява неимоверно и още от първия момент, в който те видях, изгарям от любопитство да те видя по бельо.
— Знам, че си фотограф.
— Аха… епохата на просветлението Гугъл. Интернет пространството е ограбило откривателския ни дух, тръпката от мистерията. Не мислиш ли?
— Не съм те проучвала в Гугъл. Съквартирантката ми учи в „Парсънс“ и реално притежава всеки брой на модно списание, излизал някога. Видях фотографиите ти в един от тях.