Братовчедката Ивлин се наежи войнствено:
— О, моля ви се, не бива да безпокоим Хорас в неговия дом — окачи каишката на Уили и го затегли към вратата: — Сбогом, чичо Кули! Чувствам се възмутително и безсърдечно оскърбена.
— Ей! — възкликна Хорас, сочейки с пръст. — Изпусна си плетката и ти се влачи.
С дълъг безмълвен поглед на отвращение братовчедката Ивлин вдигна Уили на ръце и излезе. Чичо Джаспър пристъпи на свой ред към вратата.
— Довиждане, Джаспър — каза господин Парадийн.
— Сбогом. Незабавно ще се обърна към лекарска комисия, която да ти попречи да изпълниш налудничавия си план.
— А аз, Кули — заяви чичо Отис, — ще кажа само, че след пътуването дотук останах с три долара и седемдесет и девет цента в джоба. Адвокатът ми ще ти се обади — той дръпна малкия Кули за ръката: — Ела, Джон — каза с горчивина. — Вече ще ти викат на малко име.
— Виждам, че ме обичат като баята погача! — отбеляза малкия Хорас.
Бил пристъпи напред приветливо:
— Нямам нищо против теб, приятелю — каза той. — Приветствам те с добре дошъл в семейството!
— Ако това е семейството — отвърна Хорас, — ти самият си добре дошъл — и като постави ръчичката си в дланта на професор Апълби, той излезе от стаята.
Господин Парадийн изгледа Бил мрачно.
— Е, Уилям?
— Е, чичо Кули?
— Осъзнал си, смятам, че не възнамерявам да подновя издръжката ти?
— Да, чичо Кули.
Спокойствието на младия му роднина малко смути господин Парадийн. Той заговори почти отбранително:
— Най-лошото нещо за момче на твоята възраст е да има пари, без да си дава труд да ги печели.
— Така мисля и аз — разпали се Бил. — Нуждая се от работа. Срамота е — продължи той сърдечно — човек с моите способности и интелигентност да не си изкарва сам хляба. Срамота!
Заруменялото лице на господин Парадийн стана мораво:
— Много остроумно! — изръмжа той. — Много остроумно и оригинално. На какво се надяваш, като…
— Остроумно! Нали не мислиш, че се шегувам?
— Точно това мисля.
— За Бога! Та аз дойдох тъкмо, за да те помоля за работа.
— Много рано го казваш…
— Нямах възможност по-рано.
— И каква работа очакваш да ти предложа?
— Във фирмата.
— Например?
Бил се позатрудни да отговори.
— Все едно каква — отговори той дръзко накрая.
— Мога да те назнача в отдела за надписване на пликове за десет долара на седмица.
— Чудесно! Кога започвам?
Господин Парадийн го загледа подозрително през очилата си.
— Сериозно ли?
— Разбира се!
— Е, трябва да призная — отбеляза леко объркан господин Парадийн след кратка пауза, — че доста ме изненадваш.
Бил понечи да обясни, че чичо му не познава скритите дълбини на характера му, но се отказа.
— Чудно нещо, Уилям, единственият член на семейството, към когото все още пазя някаква искрица привързаност, си ти.
Бил се усмихна благодарно.
— Обаче ти — прогърмя гласът на мистър Парадийн — си мързелив, безполезен негодник. Все пак ще си помисля. Нали няма да се връщаш веднага в града?
— Не, ако ти трябвам.
— Може да ми потрябваш. Остани още час.
— Ще се разходя до езерото.
Мистър Парадийн го изгледа свирепо.
— Хм, да ми искаш работа — промърмори той. — Не разбирам какво става с теб. Сигурно си влюбен.
5.
За петнайсетина минути, след като чичото и племенникът се разделиха, в дома и градината на господин Кули Парадийн се възцари пълно спокойствие. После икономът Робъртс, полегнал в стаичката си с пура в едната ръка и тъжен любовен роман в другата, бе изтръгнат от покоя си от силен метален трясък, дошъл, както изглежда, от пътя пред къщата. Верният служител остави пурата и книгата и тръгна на разследване.
В едната от колоните в ориенталски стил, поставени от архитекта, за да се постигне оригинално внушение, се бе забила смачкана червена двуместна кола. От останките тъкмо се измъкваше длъгнеста фигура в редингот. Фигурата се разгърна в младеж с неугледен вид, забележителен гърбав нос и печални зелени очи.
— Здравейте — поздрави младежът, плюейки камъчета.
Робъртс го зяпаше безмълвен. Останките от двуместната кола бяха така намачкани, че телесната цялост на младежа изглеждаше истинско чудо.
— Май се блъснах — обясни младежът.
— Катастрофа ли, сър? — промълви Робъртс.
— Да не мислиш, че го направих нарочно! — той оглеждаше заинтригувано останките. — На тази кола — отбеляза далновидно — ще й трябва ремонт.
— Какво се случи, сър?
— Е ми, случи се. Карам си аз и по някое време гледам една птичка, кацнала отпред на пътя. Трябва да съм извъртял кормилото повече, отколкото трябва, изведнъж се завъртях, спуках гума и ударих къщата.