— Винаги си бил мързеливец — продължи мистър Парадийн — като всички в семейството. Но не се знае дали няма да проявиш активност, ако получиш такава възможност. Какво ще кажеш, ако продължа издръжката ти за още няколко месеца?
— Чудесно, сър.
— Но трябва да направиш нещо, за да я заслужиш.
— Разбира се — съгласи се Бил, — веднага щом се върна от рибо…
— Аз не мога да ида — каза мистър Парадийн замислено, — а трябва да се види на място. Нещо не е наред.
— Виждате ли…
— Млък! Не ме прекъсвай! От доста време приходите от лондонския клон намаляват. Не мога да разбера защо, директорът там е много точен човек. А печалбите спадат. Ще те пратя в Лондон, Уилям, да провериш нещата.
— Лондон? — премигна Бил.
— Да.
— Кога искате да замина?
— Веднага.
— Но…
— Не ти е ясно — погрешно изтълкува колебанието на племенника си господин Парадийн — какво точно се иска от теб. Честно казано, и аз самият не зная и изобщо не знам защо те пращам. Май със слабата надежда да открия, че имаш някакъв ум в главата. Не очаквам да се справиш с нещо, което от две години се опира на човек като Слингсби…
— Слингсби?
— Уилфред Слингсби, лондонският ми директор. Много способен мъж. Едва ли ще пристигнеш там и веднага ще разрешиш проблем, който затруднява човек като Слингсби. Но ако си държиш очите отворени и се постараеш да научиш нещо за работата, ако покажеш интерес към управлението й, току-виж, си изтърсил някое предложение, колкото и глупаво да е, което да подскаже на Слингсби вярната посока.
— Ясно — оценката за способностите му при решаването на малките фирмени затруднения не беше ласкателна, но както трябваше да признае, в нея се съдържаше повече или по-малко истина.
— Ще бъде добро обучение за теб. Ще можеш да поговориш със Слингсби за бизнеса. Ще ти е от полза — подсмихна се мистър Парадийн, — когато се върнеш и започнеш да пишеш адреси на пликовете.
Бил се поколеба.
— Искам да отида, чичо Кули…
— В събота има кораб.
— Дали мога да помисля половин час?
— Да мислиш! — мистър Парадийн се изпъчи заплашително. — За какво има да мислиш? Не разбираш ли, че ти предлагам…
— Да, разбирам, но… Нека само отскоча до долу и да поговоря с един човек.
— За какво говориш? — настоя мистър Парадийн. — Защо долу? Какъв човек? Ти бълнуваш…
Щеше да продължи в този дух, но Бил вече беше на прага и с усмивка, обещаваща, че ей сега всичко ще се оправи, изхвърча навън.
— Джъдсън — извика Бил, когато стигна до всекидневната и се огледа.
Приятелят му говореше по телефона.
— Почакай — каза Джъдсън в слушалката, — тук е Бил Уест. Точно говоря с Алис — обясни той през рамо. — Татко се е прибрал и е съгласен да заминем на риба.
— Кажи й да го попита дали не е съгласен да те заведа в Лондон — каза Бил забързано. — Чичо ми иска незабавно да отида там.
— Лондон? — Джъдсън поклати тъжно глава. — Няма начин! Скъпи ми приятелю, пропускаш основната идея на начинанието. Идеята е да ме изпратят някъде, където да не мога…
— Кажи, че залагам честната си дума, че ти няма да получиш нито цент, нито капка алкохол от първия до последния ден. Кажи, че ще бъдеш точно толкова на сигурно място в Лондон с мен, колкото и…
Джъдсън не го остави да довърши.
— Гений! — промълви Джъдсън и усмивка на безгранична радост озари лицето му. — Истински гений! Никога нямаше да се сетя — и лицето му отново помръкна. — Съмнявам се, че ще мине. Баща ми не е будала. Все пак ще опитам.
Последваха телефонни преговори, в чийто край Джъдсън докладва за известен напредък.
— Отиде да го пита. Но се съмнявам, много се съмнявам… Ало? — той отново се обърна към телефона и послуша за момент, след което подаде слушалката на Бил. — Иска да говори с теб.
Бил пое слушалката с трепереща ръка.
— Да? — промълви той благоговейно. Беше невъзможно да изрече едно грубо „Ало“.
Звънливият глас на Алис прозвуча от другата страна на жицата.
— Кой е?
— Аз съм, ъъъ, Бил.
— О, мистър Уест. Говорих с татко Джъдсън да дойде с вас в Лондон.
— Да?
— Отначало беше против, но след като му обясних, че ще се погрижите Джъди да не…
— О, да, да!
— Наистина ли ще се погрижите да няма никакви пари?
— Нито цент.
— И нищо за пиене?
— Нито капка.
— Много добре тогава. Може да дойде. Много ви благодаря, господин Уест.
Бил понечи да изрази с особено изискани фрази радостта от мисълта, че има възможност да направи нещо толкова незначително за нея, когато далечно щракване му даде да разбере, че сладкодумието му би отишло на вятъра. Той остави развълнуван слушалката.