Опитваше се да не се вглежда в чувствата си. Защо всеки нерв в тялото й трепваше с такава възторженост? Едва ли защото в 4.30 часа следобед щеше да се отбие в редакцията на Родерик и да бъде заведена от него на чай в „Кларидж“. Харесваше Родерик, но едва ли при всичките му достойнства мисълта за него можеше да опияни някоя девойка, дори ако й предстояха годеж и женитба с него. Не, реши тя, просто ще се случи нещо хубаво. Както знаем, подобно предчувствие често спохожда младите в този сезон. Ние, с побелелите бради, толкова пъти подмамвани навремето от шепота на пролетта, сме станали неподатливи за примамките на априлските утрини. Но на двайсет и една години е друго и Флик Шеридан бе подмамена.
Тя спря, за да погледа златните рибки в циментеното езеро. Вятърът се бе усилил и къдреше повърхността на водата, така че рибките в този момент се виждаха на пресекулки. Вятърът се засили още, обърна от западен на източен, пролетта сякаш съжали за разпалеността си и въздухът стана по-студен. Белите облаци взеха да се трупат пред лицето на слънцето. Флик тръгна към къщата, за да си вземе шала, когато от отворения прозорец на кабинета на мистър Хамънд на първия етаж долетя гневен вик, мигновено последван от куп листа, които игриво прелетяха над нея. В рамката се появи господин Хамънд с разрошена коса и мастилени пръски по челото:
— Тая магарица, прислужничката, забрави вратата отворена и стана течение. Събери ги, момичето ми.
Флик събра листата и му ги подаде. Мистър Хамънд изчезна и в същия миг времето отново се обърна. Вятърът позатихна, слънцето пак грейна силно и Флик, забравила за всякакви шалове, тръгна отново към градината. Точно пред ливадата зърна още един лист хартия. Подхвръкваше по тревата към езерото, а подир него яростно тичаше териерът Боб, очевидно решил, че е някоя от птичките, в чието преследване минаваше животът му. Листът се извърташе и изплъзваше като жив. Спираше за миг и Боб почти го настигаше, после игриво отскачаше нататък. Накрая, разбрал, че Боб няма да се откаже, кацна в езерото. Боб се позавъртя неуверено по ръба и реши да го остави на мира. Обърна се и припна към храстите. Последен полъх на замиращия ветрец залепи листа за една лилия и Флик успя да го извади с греблото. Докато се протягаше да го вдигне, погледът й падна върху началните думи:
Господине,
Ако желаете да спасите един човешки живот…
Флик уважаваше неприкосновеността на чуждите писма и не прочете нито ред повече. Но сърцето й тупкаше силно, докато тичаше през ливадата към кабинета на господин Хамънд.
— Вуйчо!
От другата страна на прозореца се зачу дълбоко изпъшкване. Господин Хамънд се мъчеше със статията си за „Фортнайтли“ на тема „Крошо и Франсис Томпсън, прилики и разлики“ и вече за трети път го прекъсваха, откак бе седнал.
— Е? — появи се той в рамката на прозореца и лицето му се отпусна. — Ти ли си, Флик. Ако обичате да изчезнете незабавно оттук, млада госпожице, за да може един мъж да поработи. Върви да си плетеш венчета.
— Но, вуйчо, много е важно — тя му подаде писмото. — Нямаше как да не прочета първия ред. Става дума за спасяване на човешки живот. Помислих си, че трябва веднага да го видите.
Господин Хамънд се пресегна зад гърба си. В следващия миг една гюдерия прелетя през въздуха и цапна Флик между очите.
— Добър изстрел! — затържествува господин Хамънд. — Това ще те научи да не ми прекъсваш работата с разни просяшки писма.
— Но…
— Спомням си го това писмо. Получавам ги с десетки. Във всяко пише, че ще продадат постелята изпод някоя бедна умираща женица, ако не изпратя една лира, седем шилинга и три пенса с обратна разписка, и всичките са писани от противни мърляви мъже, които се нуждаят преди всичко от бръснене. Ако някога започнеш така да си вадиш хляба, Флик, никога не искай кръгла сума, например пет лири. Никой никога не дава пет лири, но светът е пълен с идиоти, които ще си изпотрошат краката да изпратят една лира, седем шилинга и три пенса или две лири, единайсет шилинга и пет пенса.
— Но, вуйчо, откъде знаеш? — не отстъпваше Флик с настойчивата упоритост на своя пол.
— Проверил съм. Когато имам свободно време, ще ти покажа някои данни от благотворителните организации. Девет десети от писмата се пишат от професионалисти, които добре си живеят от това. Сега ме остави, дете, но първо ми върни гюдерията. Ако пак се появиш преди обяд, ще те замеря с ръжена.
— Но това може да е истинско…
— Не е.
— Откъде знаеш?
— Инстинкт. Изчезвай да играеш!
— Имаш ли нещо против да го прочета?
— Сложи си го в рамка, ако искаш. И не забравяй какво ти казах за ръжена. Аз съм отчаян човек, не знам какво върша.