Но днес нещата бяха различни. Дали пролетта си вършеше работата, или черният дроб на приятеля му най-сетне бе започнал да се възстановява — Бил не можеше да каже. Но така или иначе състоянието на въздържателя видимо се подобри. На два пъти Бил го видя да се усмихва, а на закуска тази сутрин дори се засмя за пръв път от две седмици. Кратък стържещ смях, от който прислужничката се спъна и изля каната с кафе в краката на Бил, но все пак смях. Нещата започват да се оправят, помисли си Бил.
Обядът с господин Слингсби дойде в резултат на едно посещение в канцеларията и два телефонни разговора. Господин Слингсби може и да бе допуснал приходите да спаднат, но явно не беше безделник. Времето за него беше пари и едва днес, пет дни след като Бил му се представи, успя да намери време за по-дълъг разговор.
При кратката им първа среща господин Слингсби завладя Бил. За няколкото минути, които големият шеф успя да отдели за приказки, личността му остави дълбоко впечатление у младия мъж. Уилфред Слингсби беше от онези приветливи, сърдечни, силни спретнати мъже на възраст 40–50 години, които винаги изглеждат току-що обръснати, готвещи се след два часа пак да изтичат да се обръснат. Челюстта му бе широка, идеална за блестящата му усмивка.
Усмивката му блесна, когато Бил влезе във фоайето на ресторанта. Господин Слингсби пристъпи напред с протегната десница, излъчвайки деловитост и добра воля, и Бил още веднъж помисли, че личността на този човек е необикновена. Почувства се като дете, нещо повече, като дете дюстабанлия и с липсваща половина от мозъка.
Мистър Слингсби го поведе през ресторанта, седна на запазената маса, покани Бил на един стол, оправи вратовръзката си и повика келнера. Показа се като един от ония властни мъже, които не се церемонят с келнерите. Даде поръчките със заповеднически глас. Апострофираше келнера, тормозеше го. Накрая се появи друг, а първият изчезна някъде. Нищо чудно на другия ден да извадеха тялото му с кърваво петно на гърдите от Темза, несъумял да преживее падението си.
— Да, сър! — представи се умело вторият келнер.
Той имаше молив и тефтерче, които липсваха на първия. Всъщност, като се замисли човек, какъв келнер беше първият, никакъв келнер дори не беше, а само някаква отрепка, която ще те изкара от кожата ти, като ти тръсне чиния с питки на масата. Новият беше друга работа и щом разпозна сродна душа, господин Слингсби поомекна. Дори благоволи да му поиска съвет. Накратко, докато поръчката беше приета и ордьоврите — донесени, атмосферата се разпусна и господин Слингсби разказа виц за ирландци. След ордьоврите, когато поднесоха рибата, той поде непринуден разговор:
— Значи си племенникът на стария, а? Страхотен е! И какво правиш, откак си в Лондон?
Бил разказа простичката история на първата си седмица в Лондон, спомена за Джъдсън, както и за две оперети, които бе гледал.
— О, значи видя „Момичето с розовата туника“? — заинтересува се господин Слингсби. — Как ти се стори? Смяташ ли, че може да се покаже и в Ню Йорк? Знаеш ли, аз участвам с дял в тази постановка.
Чувството на Бил, че принадлежи към по-низш биологичен вид, се засили. Той нямаше познанствата на Джъдсън в театралния свят и хората, които имаха дялове в театрални постановки, бяха за него важни личности.
— Наистина ли? — възкликна той.
— О, да — нехайно отвърна господин Слингсби. — Занимавам се с такива неща — и кимна приятелски на едно преминаващо конте. — Ренфрю — обясни след това, — играе главната роля в „Полезно е да се флиртува“ в „Риджънт“. Трябва да го видиш. Хубаво представление. Съжалявам, че не се включих, когато ми предложиха. Но някак не ми допадна либретото. Така човек пропуска шансовете си.
Бил беше объркан. Хартията сякаш не значеше кой знае колко за този директор на лондонския клон на една от най-големите американски компании. Взе да си мисли, че тайната на спадащите приходи може би е много по-проста, отколкото предполагаше чичо му Кули. Полази го чувство на известна неприязън към този чудесен човек. Господин Слингсби го гледаше отвисоко, а Бил не обичаше да го гледат отвисоко. При това точно този човек не успяваше да докара прилична печалба от един отличен бизнес. Изгледа критично сътрапезника си. Определено не го хареса. Ако този дръвник продължаваше да му се дуе със скапаните си театрални познанства, щеше да си получи заслуженото.
Всъщност, реши Бил, защо да не си го получи още сега? Вярно, че му беше гост и се тъпчеше с неговите ордьоври и меса, но всъщност нямаше основания за скрупули, защото обядът при всички случаи щеше да иде за сметка на фирмата.