— Чичо Кули — започна той, сменяйки темата рязко, може би дори малко брутално, докато господин Слингсби разказваше по повод на една забележителна млада дама, минала покрай масата, за момичетата от балета и как хубаво си прекарвал в тяхната очарователна компания човек с финансови интереси в театъра. — Чичо Кули — повтори Бил вече съвсем студено — ме помоли, докато съм тук, да проверя защо печалбите на лондонския клон са спаднали толкова много. Много е загрижен.
Последва пауза. Внасянето на хладната делова нотка вцепени господин Слингсби. Той изглеждаше изненадан, наранен, изумен, засегнат, обиден, учуден и дълбоко наскърбен.
— Какво! — изпищя той, сякаш най-верният му приятел го бе ударил в гръб. От половин час удостояваше Бил със своята сърдечна дружелюбност, а ето какво получаваше. Уилфред Слингсби явно бе потресен. Но се съвзе и се изсмя. Изсмя се ехидно.
— Печалбите да са спаднали! — и той дори не се опита да скрие, че Бил, допреди малко сътрапезник, сега слизаше до равнището на първия келнер. — Ако питаш мен, твоят чичо трябва да е благодарен, че изобщо има някаква печалба. Ще ти кажа, че не са много хората, способни на мое място да докарат толкова добър баланс. Никак даже, повярвай ми — той се вторачи мрачно в Бил.
— Ти, разбира се, си напълно наясно с хартиения бизнес?
— Не — простичко отвърна Бил.
Точно такъв въпрос можеше и да очаква от този човек. Съжали горчиво за зле прекараната си младост. Ако бе използвал както трябва времето си, за да научи всичко за хартиения бизнес — а има ли по-вълнуваща тема за един мъж в пролетта на живота му, — щеше да е в състояние да се справи с тоя Слингсби. Обаче сега май господин Слингсби се готвеше да го смачка.
Подозренията му се оправдаха. Господин Слингсби го размаза.
— Аха — започна джентълменът с отблъскващ тон на превъзходство, — в такъв случай едва ли си заслужава да се впускам в този въпрос. Все пак ще се опитам да ти го обясня най-простичко.
Представата на мистър Слингсби за най-простичко обяснение бе да залее Бил с порой от данни за условията на труда, валутните курсове и икономическите реалности, които накараха младежа да се задъха като риба на сухо още след първите пет изречения. Никой дънер, вкаран във фабриката на мистър Парадийн, не е бил така грижливо смилан на каша, както Бил в края на тези 15 минути. И когато, докато си поемаше дъх, домакинът му показа, че се кани да продължи с глава втора, той не издържа. Съзнаваше, че отстъпва панически и оставя бойното поле на врага, но не можеше нищо да стори. Погледна си часовника, измърмори някакво извинение и се изправи. Господин Слингсби, възвърнал предишната си веселост, отново стана сърдечен:
— Трябва да тръгваш? Май и на мен ми е време да ставам.
Той поиска сметката, подписа я със замах, хвърли няколко монети в чинийката, кимна като монарх към свелия глава келнер и тръгна напред:
— В моята посока ли си?
— Мисля да се върна в апартамента си. Трябва да напиша няколко писма.
— Няма ли да се отбиеш в клуба си?
— Не членувам в никой лондонски клуб.
— Надявам се, че си добре настанен в този апартамент. Ако решиш да се местиш, спомени името ми в „Регал“ и няма да имаш проблеми.
— Наех апартамента за три месеца — каза Бил, твърдо решен никога да не споменава името на този човек където и да било.
— Къде се намира?
— В Батърси. На Мърмонт меншънс.
Господин Слингсби свъси черните си вежди:
— Батърси? Защо, за Бога, си се заврял в тая дупка?
— Защото е евтино — отвърна Бил през зъби.
— Такси! — извика господин Слингсби, нежелаещ да навлиза по-надълбоко в тази принизяваща тема, и отмина като римски император в колесницата си.
Толкова чудно е устроена човешката природа, че неприкритото презрение към малкото му кътче окончателно затвърди омразата на Бил. Маниерът на индустриален магнат, театралното перчене, лекцията за хартиения бизнес — всичко това можеше и да се прости. Нелесно, но можеше. Но последното беше непростимо. Макар и само нает, домът си е дом и всеки достоен човек ще възроптае от подигравките на неделикатни хора по негов адрес. Докато стигна до апартамента си на Мърмонт меншънс № 9, Бил така се изнерви и настърви срещу господин Слингсби, че само една пура можеше да го успокои. Той захвърли сакото, яката, вратовръзката и обувките си; запали пура и седна на дивана в дневната. Потъна в мрачни мисли.
— Проклето плямпало, какви ги надрънка!
Помисли още малко.
— Убеден съм, че е мошеник. Ще го държа под око. Тъкмо когато взе това твърдо решение, на вратата се позвъни. Стана с неохота. Джъдсън винаги си забравяше ключа.