Не беше Джъдсън. Беше момиче.
3.
Настъпи пауза. Момичето беше много привлекателно. Бил, както знаем, бе влюбен в Алис Коукър и все пак успя да забележи колко необикновено привлекателно беше това момиче. Девойките, разбира се, се деляха на две категории — Алис Коукър и останалите, но посетителката несъмнено стоеше много високо във втората. Беше стройна и руса, с елегантна фигура, очарователно облечена в рокля от нещо кафяво. (Не беше кафяво, а бежово, но Бил нямаше око за такива подробности.) Особено го поразиха очите й — ясносини и необикновено големи. Тя се взираше в него — както му се стори в неговото смущение, с недоверие и ужас, като да я бе настъпил по някое чувствително място.
Бил се изчерви и направи опит да пъхне стъпалата си под изтривалката. В магазина на „Бърлингтън аркейд“ чорапите му изглеждаха чудесно, но сега много му се искаше да скрие някак розовите им и зелени петна. Тъжно отбеляза наум колко неблагоразумно е в този превратен живот да си събуеш посред бял ден обувките. Така че в този първи миг Бил с нищо не допринесе за начеването на разговор.
Момичето заговори първо:
— О, Боже! — изрече то.
Бил почувства, че става все по-зле.
— Това, разбира се — продължи тя, премигвайки с огромните си сини очи, — е господин Уест!
На челото му изби студена пот. Не стигаше, че посреща тази толкова красива девойка необут, без сако и без яка, ами освен това, както в този миг осъзна, и с дупка на чорапа. На всичкото отгоре тя, изглежда, си спомняше, че вече са се срещали, а той нямаше представа къде. Не, не й беше забравил името, просто не я познаваше.
— Ти си ме забравил!
— Забравил! — извика Бил, за да заглуши усещането, че му разбъркват вътрешностите с кол. — Аз да ви забравя! — изсмя се той звънко. — Хайде де! Аз… зле съм с имената.
— Фелиша Шеридан.
Бил почувства как лицето му просивява.
— Фелиша Шеридан — повтори той. — Шеридан. Разбира се…
— Е, след като ми спасихте живота — каза Флик, — щях да се обидя, ако ме бяхте забравили напълно.
Едно от предимствата да не се хвърляш често в геройски подвизи е, че можеш лесно да си ги припомниш. Бил имаше късмета да е спасявал само един човешки живот. Усети как го залива вълна на дълбоко облекчение.
— О, Божичко! — извика той и я загледа също толкова вторачено, както тя него преди малко. — Но толкова сте се променила! — отбеляза той.
— Нима?
— Нима! Последния път, когато ви видях, бяхте кльощаво момиченце, само крака и лунички… Искам да кажа… Няма ли да влезете?
Влязоха в дневната. Бил бързо нахлузи обувките си, нехайно захвърлени до дивана, и трескаво започна да слага яката си. През това време Флик, която деликатно беше отклонила поглед по време на операцията, огледа стаята. Нямаше как да не забележи снимките на госпожица Алис Коукър. И да пропуснеше пет, другите шест стояха прекалено явно подредени.
Флик усети как отгоре й пада някаква сянка. Опита се да бъде разумна. Откъде накъде младеж като Бил ще стои свободен пет години? Освен това бяха говорили едва десетина пъти, когато тя, както правилно отбеляза той, беше само едно кльощаво момиченце, цялото крака и лунички. А и беше сгодена за достоен млад мъж, когото много, много харесваше.
Междувременно Бил, обут и спретнат, имаше време да се замисли върху загадката на нейното посещение. Беше напълно озадачен.
— Предполагам — обади се Флик в този момент, — че се чудите как съм попаднала тук. Всъщност явно съм дошла на погрешен адрес. Полицаят на ъгъла ми каза, че това е Мърмонт меншънс.
— Така е.
— Мърмонт меншънс, Батърси?
— Мърмонт меншънс, Батърси.
— Номер девет?
— Номер девет.
— Тогава коя е Матилда Пол? — попита Флик. — Госпожа Матилда Пол?
Бил не разбра въпроса.
— Госпожа коя?
— Пол. Матилда Пол.
Бил поклати глава.
— Не съм чувал за нея.
— Но тя живее тук.
Предполагаемото петно върху почтеността на ергенския му дом предизвика у Бил ревностно отричане.
— Е, поне това е адресът, който тя е посочила в писмото — Флик порови в чантата си. — Ето. Това писмо пристигна тази сутрин за чичо ми. Нали го помниш?
Цялото същество на Бил, докато поемаше писмото, изразяваше единствено недоумение. И докато го четеше, недоумението му се засили, както се стори на Флик. И изведнъж настъпи рязка промяна. Лицето му се разтопи в усмивка. В следващия миг той едва се дотътри до дивана, за да потърси опора, смеейки се истерично.
— Джъдсън — най-сетне промълви той, когато срещна удивените очи на Флик.