— Как се сети за този номер? — попита той, докато Джъдсън отваряше входната врата. — Не съм чувал за него.
— Баща ми непрекъснато получава такива писма — отвърна Джъдсън студено. — Няма причини да не опитам и аз.
— Но как избра госпожица Шеридан?
— Не съм писал на никаква госпожица Шеридан. Тя сигурно има някакъв сродник, чието име започва с „X“. Написах писма на всички с „X“ от „Кой кой е“.
— Защо „X“?
— Защо не? На тази буква отворих.
Той издърпа надменно ръкава на палтото си от ръката на Бил и заслиза по стълбите. Бил се надвеси над парапета, все още незадоволил докрай любопитството си:
— Чакай малко! — извика той. — Откъде взе пари за марките?
— Заложих един златен молив.
— Ти нямаше златен молив.
— Ти имаше — отвърна Джъдсън и изчезна.
Глава 4.
Заниманията на Джъдсън Коукър
1.
Джъдсън Коукър мразеше да бърза. Когато стигна края на Принс ъф Уейлс роуд и установи, че не го преследват, забави ход. Със спокойна крачка зави по Куинс роуд и след малко се озова на моста Челси. Тук спря, защото му предстоеше работа. Искаше да преброи парите си.
Извади ги и ги подреди на три малки купчинки върху лявата си длан. Да, точно както тази сутрин, миналата вечер и предишната — четиринайсет шилинга и пет пенса. Изгледът от моста Челси е сред най-живописните в Лондон, но Джъдсън нямаше очи за него, изцяло погълнат от гледката на лявата му длан. Четиринайсет шилинга и пет пенса — солидна сума. Деловата му кореспонденция бе погълнала средства, които за съжаление съкратиха първоначалния приход от продадения молив на Бил, но той не съжаляваше. Който не рискува, знаеше Джъдсън, няма да спечели. Отдаде се на насладата още няколко минути, след това пусна съкровището в джоба си и продължи разходката.
Вероятно на това място съвестният читател, следящ Джъдсън Коукър от появата му на тези страници, ще установи пропуск в историческото свидетелство поради необяснимия факт, че след като преди два дни е разполагал с четиринайсет шилинга и пет пенса, сега отново има точно толкова. Но той избързва, не проявява достатъчно задълбоченост. Джъдсън не беше от ония мухльовци, които ще прахосат пени тук, шест пенса там, докато не се събудят и открият, че капиталът им се е изпарил напразно. Той възнамеряваше, колкото и трудно да бе, да се сдържа, за да изхарчи накрая всичко в епичен запой, който ще може да си спомня в сухите дни след това.
Вървеше, замаян от сладостното терзание на жаждата, която нарастваше с всяка крачка. Отмина Челси баракс и малките уютни къщички по Лоуър слоун стрийт. До слуха му стигна шумът от натоварено улично движение. Беше величав, сладък химн, защото означаваше, че е стигнал до желаната цел — Кингс роуд, където кръчмите са на всяка крачка.
Първото примамливо убежище стърчеше с гостоприемната си фасада току пред него. Когато се изправи пред входа му обаче, попадна на заключена желязна врата.
Докато стоеше и буташе безсилен непредвидената преграда, един минувач се спря — мъж с бохемска външност, облечен в редингот, трикотажни панталони, с розова шапка за крикет на главата и платнени пантофи на краката, от които свенливо надничаше бос пръст. Джъдсън се обърна за обяснение на неприятната ситуация. Човекът изглеждаше осведомен за всичко, свързано с кръчмите.
— Не мога да вляза — оплака се Джъдсън.
Другият се прокашля.
— Ще отворят чак в шест и половина — обясни той. Удивен, че в сърцето на Лондон, тази люлка на цивилизацията, по улиците може да върви човек, непознаващ този кардинален житейски факт, непознатият попита: — За пръв път ли идваш?
Джъдсън потвърди.
— Чужденец, а?
— Да.
— Откъде?
— Америка.
— Ясно! — кимна бохемът и се изплю важно. — У вас, чувам, капка не можеш да намериш.
Джъдсън понечи да опровергае тази чудовищна клевета срещу обичната родина, като представи списък с местата в Ню Йорк, където: а) дават на всеки, и б) където само трябва да споменеш името му, но събеседникът му си тръгна, оставяйки го сам в пустинята.
Злокобна сянка легна върху Джъдсън. Шест и половина означаваше след един век, неопределена дата, изгубена в мъглявото бъдеще. Мисълта, че трябва да изкара някак дотогава, обви душата му като лондонска мъгла. Накрая реши, че след като така или инак трябва да убие времето, може би ще е по-добре да го направи в Уест енд, така че тръгна към метрото на Слоун скуеър и си купи билет за Чаринг крос.
Замъкна се до вестникарския павилион, където заглавната страница на „Светски клюки“ привлече погледа му. Не знаеше много за лондонските седмичници, но заглавието на този звучеше примамливо и той се лиши от два пенса. Пристигна влак, той се настани и се зачете.