Двата пенса се оказаха отлична инвестиция. „Светски клюки“ го погълна още от първата страница. Въпреки усилената намеса на малодушния Родерик колегата му Пилбийм все пак бе успял да инжектира живец. Статията „Порокът в църквата“ просто преливаше от съдържание, не липсваше сочност и в „Адът на нощните клубове“. Джъдсън усети как духът му просветлява.
И изведнъж цялото му тяло се разтресе като от електрически удар. Все едно го удариха с торба пясък по главата. Сърцето му замря, косата настръхна, изкривените му устни простенаха и събраха всички погледи. Но Джъдсън нищо не забеляза, вторачен в едно писание на шеста страница.
Пилбийм го беше изровил набързо от архивите, когато ветото на Родерик върху серията за букмейкърите отвори в последния момент дупка. Заглавието бе „Разюздана младеж“, разказваше се за поведението и навиците на разхайтените отроци на американските плутократи. Поразилият Джъдсън пасаж гласеше:
Друг пример, който може да се спомене, е с небезизвестните „Копринени от Пето авеню“ — клуб, чиито членове дефилират неделя сутрин по Пето авеню в копринени куртки, копринени чорапи, копринени шапки и копринени чадъри. Клубът е основан от познатия „Тоди“ ван Райтър, всепризнатия лидер и духовен предводител на „Копринените“.
Джъдсън се разтрепери. Дори на сутринта след новогодишна нощ не се бе чувствал така разнебитен. Та нали с това най-много се гордееше, с него се надяваше да остане свързано името му за поколенията — основаването на „Копринените от Пето авеню“. Сега това гениално дело се приписваше на друг, и то на Тоди ван Райтър, смирения му последовател и оръженосец. О, не, познатия „Тоди“ ван Райтър (Ха!)… „Всепризнатият лидер и духовен предводител“ (Ха, ха!)… Чудовищно! Тези вестници пишат пълни глупости.
Влакът отнасяше разярения Джъдсън на изток. Трябваше да се направи нещо, и то веднага! Само отмъщението можеше да го удовлетвори. Но какво да е то?
Можеше да заведе дело. Първо, нямаше пари и освен това можеше ли да е сигурен, че справедливостта ще възтържествува? Оставаше само един начин — незабавно да се срещне с редактора и да поиска извинение и опровержение още в следващия брой.
Прелисти вестника, но не откри името на редактора. Узна само, че издателят е група „Мамут“ с адрес Тилбъри хаус на Тилбъри стрийт. Е, и това бе достатъчно.
Влакът спря и той слезе, преливащ от стоманена воля, устремен към величава цел. Служителите на подземния транспорт още повече засилиха праведния му гняв с дребнавото искане да доплати едно пени, задето, погълнат от мислите си, бе пропътувал две спирки извън обхвата на билета му. След като им хвърли пенито и един свиреп поглед, излезе на улицата и попита за най-краткия път до Тилбъри хаус.
2.
Оказа се, че Джъдсън е почти до Тилбъри хаус, както го осведоми един полицай, и бързо стигна по една мръсна алея до неприветлива грамадна сграда от потъмнели тухли. Отвътре се чуваше шум от преси; мирис на печатарско мастило и хартия безуспешно се опитваше да надмогне миризмата на варено зеле, неотделима от всяка по-второстепенна лондонска улица. Все пак Джъдсън реши да попита униформения портиер на прага:
— Това ли е Тилбъри хаус?
— Ъхъ — отвърна портиерът. Беше кисел мрачен мъж с проскубани мустаци, стаил някаква скрита мъка, която появата на Джъдсън не успя да разсее. Той вторачи в Джъдсън печален поглед.
— Тук ли се издава „Светски клюки“?
— Ъхъ.
— Искам да говоря с редактора.
Портиерът сякаш се пребори за миг с мъката си.
— Господин Пайк ли имате предвид?
— Не му знам името.
— Господин Пайк е редакторът на „Светски клюки“. Ако желаете да се срещнете с него, трябва да попълните фиш с името и професията си.
Тази формалност допълнително го раздразни. Искаше да действа незабавно. Написа разгневен името си на формуляра. Едно момче в ливрея изникна отнякъде и го изгледа с безмълвен присмех, както се стори на възбудените му сетива. Не хареса това момче. Нищо чудно и то да бе замесено по някакъв начин в заговора за възвеличаване на Тоди ван Райтър за сметка на истински достойните люде.
— Отнеси това на господин Пайк — нареди Джъдсън високомерно.
— Гусинът иска среща с господин Пайк — добави портиерът, все едно превеждаше бълнуванията на някой странник.
Момчето изгледа листчето с нетърпимия маниер на учител, преглеждащ ученическо съчинение.
— Не сте попълнили графата с професията — каза то не по-малко надменно.