Госпожа Хамънд се появи от дневната:
— Колко късно се връщаш, Фелиша. Бързо иди да се преоблечеш. Вуйчо ти Джордж и Родерик ще дойдат на вечеря в осем.
Това беше ново за Флик.
— Така ли?
— Родерик трябваше да ти е казал — отвърна госпожа Хамънд. — Още на обед се уговорихме по телефона. Днес е единствената свободна вечер на вуйчо ти, защото утре заминава за Париж и ще отсъства поне една седмица. Поканили сме семейство Багшот и още няколко души. Много странно, че Родерик нищо не ти е казал.
— Доста бързаше — каза Флик. — Сигурно щеше да ми каже, ако не го бяха прекъснали.
— Горкият Родерик! Трябва да е много зает — въздъхна госпожа Хамънд. — Как ти се видя?
— Бързокрак.
— Бързокрак? — госпожа Хамънд премигна. — Какво искаш да кажеш?
Флик спря на стълбите:
— Лельо, имам да ти съобщя нещо. Няма да се омъжа за Родерик. Изпратих му писмо, че развалям годежа.
Глава 5.
Нощни маневри в Холи хаус
1.
Докато в щабквартирата на „Мамут“ се развиваха тези вихрени събития, Бил Уест стоеше мрачен и умислен на малкия балкон на всекидневната. Излезе навън, защото безмълвният укор в прекрасните очи от дванайсетте снимки на Алис Коукър се оказа непосилно изпитание за чувствителната му съвест. Изчезването на Джъдсън го изпълни с угризения, че не е изпълнил дълга си като закрилник, а снимките го съзерцаваха като наскърбени ангели и още повече задълбочаваха терзанията му.
„Как може да си толкова нехаен? — питаха те. — Нали си пазител на брат ми. Защо не му наби един, та и да не помисли за бягство?“ Въпроси без отговор. Един Господ знаеше какво може да се случи сега, кога и в какъв вид щеше да се появи наследникът на семейство Коукър.
Гледката беше приятна. От височината на балкона погледът стигаше чак до Батърси парк и стига човек да имаше настроение, можеше да се наслади на деликатно оформената зелена картина. Прекрасно се виждаха и двата края на улицата и така се случи, че точно на здрачаване, когато разцъфтяха златистите лампи, Бил съзря позната фигура, която се мъкнеше към входа на Мърмонт меншънс.
Отначало не повярва на очите си. Не, в момента Джъдсън сигурно давеше двуседмичната си жажда на километри оттук, някъде в Уест енд. Но силуетът попадна в светлината на един фенер и се оказа наистина Джъдсън. Бил избърза да го посрещне на входната врата и дочу запъхтяната му полемика със стълбите. Апартаментът се намираше на петия етаж и Джъдсън неведнъж бе протестирал страстно срещу липсата на асансьор. Довлече се запъхтян, с изкривено лице, и на първо време не обърна никакво внимание на въпросите на Бил.
— А? — сепна се той, когато най-сетне успя да си поеме дъх.
— Ето те и теб — започна възможно най-неутрално Бил.
Джъдсън се потътри към хола, строполи се на дивана и си събу обувките.
— Май някакво пиронче е изскочило — обясни той.
— Хубаво си изкара, а? — повдигна тона Бил.
Джъдсън не трепна.
— Ако искаш да знаеш — сопна се той, — не съм и помирисал алкохол. Представяш ли си, кръчмите в тоя гаден град отварят в полунощ или в още по-дяволска доба. Значи, първо, не можах да намеря нищо за пиене, а след това ми се отвори работа.
— Работа, за да си намериш пиене! — извика Бил, докато с известно недоумение наблюдаваше как Джъдсън се помъкна към спалнята си, за да си намери по-удобни обувки.
— Нямаше как.
Джъдсън напълни умивалника с вода, изми от ръцете и лицето си лондонския прахоляк и приглади косата си пред огледалото.
— Много шантав следобед, Били.
— Колко пари ти останаха?
— Изобщо не е въпросът в парите — отметна нетактичния въпрос Джъдсън. — Сега ще ти разкажа — запали цигара той и се върна обратно във всекидневната. — Имам обаче само една минута, трябва да изляза за малко.
Върху лицето на Бил се появи ледена усмивка:
— Аха, значи за малко…
— Трябва… Честта ми е поставена на карта. Трябва да си поприказвам с един човек и да си потърся дължимото.
— Тръгнеш ли да си търсиш дължимото — ехидно заяви Бил, — току-виж си попаднал в поправителен дом.
Джъдсън дръпна дълбоко от цигарата си. Сякаш изобщо не чу парливата забележка.
— Много шантав следобед — продължи той. — Да ти е попадал вестник „Светски клюки“?
— Не. И какво?
— Нищо. Представяш ли си, написали са тая седмица в него, че Тоди ван Райтър бил основател на „Копринените от Пето авеню“. Тоди ван Райтър! — изкиска се той зловещо. — Ти, Били, знаеш по-добре и от мен, че в главата на безгръбначна амеба като Тоди такава мисъл не може да се пръкне и веднъж на милион години. Аз създадох „Копринените“ и няма да позволя цяла Англия да остане в заблуждение. Тоди ван Райтър! — озъби се Джъдсън. Цигарата опари пръстите му и той я запокити в камината. — Прочетох го в метрото и веднага отидох в редакцията, за да поискам среща с редактора. Но тоя нещастник явно много го гризе съвестта и отказа да ме приеме. Причаках го зад ъгъла на улицата, а той побърза да се шмугне в едно такси и изчезна. О, няма лесно да се отърве от мен! — зловещо се закани Джъдсън. — Ако ще земята да продъни, ще му натрия аз носа на тоя цапач на тоалетна хартия. Имам му домашния адрес. Сега ще ида право при него и няма да мирясам, докато не публикува извинение и опровержение в следващия брой.