— Но и аз току-що се качих — възпротиви се Бил. — Защо не го срещнах?
— Вероятно господин Пайк е слязъл по стълбите, сър.
Обяснението изглеждаше достоверно. А и тъй или инак човека го нямаше. На Бил не му се искаше отново да вижда момчето от асансьора и също хукна по стълбите надолу. Завари Джъдсън да се тръшка на тротоара.
— Знаех си, че всичко ще объркаш! — извика Джъдсън. — Нашият човек се измъкна. Опита се да влезе в моето такси!
— Как така?
— Не осъзна, че вътре има човек. Надникна и щом ме видя, пребледня като мъртвец и… — Джъдсън млъкна и посочи напред: — Ето го! Качва се в онова такси! Скачай вътре!
Операцията, започната така хладнокръвно и обмислено, придобиваше известна трескавост. Рязкото движение, с което Джъдсън бутна Бил към таксито, още повече обърка мислите на пазителя на брата на Алис. И когато спътникът му, наведен през него, изкрещя към шофьора познатата на всеки читател на детективски романи реплика: „Карай след онова такси!“, експедицията недвусмислено се превърна в кошмар наяве.
Едно е любезно да помолиш непознат човек да вмъкне във вестника си поправка на допусната от небрежност грешка и съвсем друго — да го преследваш по лондонските улици. Като всеки добре възпитан човек Бил ненавиждаше сцените, а това преследване заплашваше да завърши с неприемлива сцена. Джъдсън бълваше груби думи по адрес на преследвания. Беше твърдо убеден, че Тоди ван Райтър му е платил. Защо иначе така упорито ще бяга от него? Ясна е работата! Той кипеше от възмущение и дори обяви намерението си, ако го настигнат, да му прасне един по мутрата.
Изглежда, заплахите достигнаха по телепатичен път до човека от другото такси, защото то сякаш май нямаше намерение да спре. Версията, че пътникът е тръгнал на вечеря, пропадаше. Вече бяха на Фулъм роуд, профучаха по моста Пътни, изкачиха хълма Пътни. Таксито пред тях продължаваше и продължаваше. Дори на Бил, колкото и да се опитваше да се придържа към здравия разум, взе да му се струва, че преследваният възнамерява да стигне до брега и там да се хвърли в морето.
Преследвачите грешаха. Вярно е, че Родерик едва ли не обезумя, когато оня поглед през прозореца на колата му показа, че загадъчният непознат още е по петите му, но в таксито почти се успокои. Изобщо не подозираше, че го преследват. Пред Холи хаус плати на шофьора и позвъни, без да се огледа. Но докато чакаше Уейс да отвори, шумът от автомобилни гуми по ситния чакъл зад гърба му го накара да се обърне. Едва не получи удар, когато зърна задаващото се по алеята такси. Слабата надежда, че може да е миролюбиво такси, каращо невинни гости за вечерята на леля му, мигом се изпари, защото различи вътре разяреното лице на Джъдсън. Той отново натисна отчаяно звънеца и зачака Уейс, както при една друга криза херцог Уелингтън е чакал Блюхер.
Таксито спря. От едната врата изхвърча Джъдсън, от другата Бил. Вторачил оцъклен поглед през рамо, Родерик натискаше ли, натискаше звънеца.
Всъщност тъкмо видът на Бил окончателно го изкара от равновесие. Ако знаеше, че намеренията му са миролюбиви… Бил се втурна само за да изпревари Джъдсън и да предотврати нанасянето на тежката телесна повреда, така цветисто описана в таксито. Но на Родерик той се стори най-страшното нещо през целия този страшен ден.
В Джъдсън Родерик виждаше въплъщение на злото, доста страшничко. И все пак фигурата му се отличаваше с хилавост и видима липса на внушителни мускули. В краен случай, ако го притиснеха до стената, би могъл и да се справи с него. Но Бил беше друго нещо. Не може да си бил ляво крило на футболния отбор на Харвард, ако нямаш железни крака, гърди като хладилен шкаф и плещи на професионален борец. И Бил ги имаше. На метър и осемдесет над чорапите му се извисяваха 88 кила живо тегло. Нищо чудно, че докато го наблюдаваше как лети по алеята, Родерик без колебание му отреди ролята на звездата в сцената на гибелта си от предумишлено убийство.
И когато Бил стигна до стълбите, а Уейс най-сетне отваряше вратата, притиснатият и отчаян Родерик вече бе решил, че не му остава друго, освен да продаде скъпо живота си. Замахна широко с бастуна си и го стовари с известна сила върху главата на Бил. Съвършено неподготвен за удара, Бил се спъна и падна. Търчащият след него Джъдсън се спъна в Бил, а Родерик тутакси се възползва от шанса да осъществи майсторско оттегляне, втурна се в къщата и тръшна вратата зад себе си.
Май няма по-неподходящо средство за просветляване и помъдряване на погледа върху живота от ненадеен удар по черепа с тежък бастун. В случая паниката на нападателя чувствително подсили мощта на замаха, а тъй като по време на тичането шапката на Бил бе паднала, нищо не смекчи този удар. Нашият герой остана известно време зашеметен на земята и когато най-сетне се изправи, нагласата му бе претърпяла цялостна и недвусмислена промяна. Нямаше и помен от живото му допреди малко намерение да предотврати насилието. Тъкмо за насилие жадуваше сега. Светът се мержелееше пред погледа му като през кървавочервена мъгла.