— Господин Уест! — зяпна Флик.
Бил, току-що намерил портмонето, подскочи. Това бе по-стряскащо от всички странни събития през тази нощ.
— Аз съм Фелиша Шеридан.
Бил така се бе слисал, че на първо време не свърза името с нищо. Изведнъж се сети.
— Мили Боже! — възкликна той. — Какво правите тук?
— Тук живея.
— Искам да кажа, защо се спускате по въже от прозореца?
— Бягам.
— Бягате?
— Бягам от къщи.
— Бягате от къщи! — Бил съвсем изумя. — Не разбирам…
— Говорете по-тихо — прошепна Флик. — Може да ни чуят.
Разумността на предупреждението достигна до Бил. Той снижи глас:
— Защо бягате от къщи? — попита Бил.
— Какво правите на този покрив? — отвърна Флик.
— Къде отивате? — настоя Бил.
— Какво стана в градината? — не му остана длъжна Флик. — Защо бяха тия шумове и крясъци?
Бил реши, че положението може би ще се изясни, ако отговори на въпросите й, преди да зададе своите. Иначе можеха цяла нощ да продължат диалога си. Не беше лесно да обясни какво го е довело в тази къща, но нататък всичко изглеждаше ясно и логично. Разказа накратко.
— И мъжът ме удари по главата с бастун — завърши той, — затова трябваше на всяка цена да го настигна. Беше си лудост, разбира се, но тогава не можех да мисля за друго.
— Удари ви по главата с бастун! — учуди се Флик. — Кой?
— Същият. Името му е Пайк.
— Родерик!
— Не, Пайк.
— Казва се Родерик Пайк — обясни Флик. — Затова бягам.
Бил онемя. Жените са способни на какво ли не, но и най-темпераментната едва ли ще тръгне да бяга от дома си само защото някакъв мъж се казва Родерик Пайк.
— Искаха да се омъжа за него.
Учудването на Бил се изпари. Потръпна от ужас и съчувствие. Преди миг определено не одобряваше плана на Флик за бягство и се канеше да се опита да я разубеди. Но последното съобщение изцяло промени нещата. Разбира се, че ще избяга. Всеки на нейно място ще избяга. Всичко е по-добро от женитбата за тоя тъпанар, който го удари с бастун. Бил мигновено и изцяло промени отношението си и реши да стори всичко възможно, за да помогне на Флик.
— Да се омъжите за тоя мухльо! — възкликна невярващо.
— Е, в някои отношения е много мил.
— Не е! — разгорещи се Бил и внимателно попипа главата си. Във въображението му цицината под косата му се извисяваше като планински връх.
— Добре де, така или иначе няма да се омъжа за него — примирително каза Флик. — Затова бягам. Въпросът е — продължи тя тъжно, — че нямам представа къде да отида.
— Идвате с мен в Мърмонт меншънс — отвърна Бил.
— Там можем да обсъдим на спокойствие положението и да решим нещо.
— Май така е най-добре.
— Стига сме стояли на този покрив. Всеки момент може да цъфне някой.
— Дали ще можем да се измъкнем?
— В градината като че ли няма никой.
— И аз не чувам нищо. Сигурно всички са на масата. Канени са на вечеря, а щом е за ядене, полковник Багшот не е склонен да отлага каквото и да се случи. Колко ли е часът?
— Нямам представа. Сигурно отдавна е минало осем. Горе-долу тогава пристигнах тук.
— Знаете ли какво, скочете долу и заобиколете къщата, докато стигнете до предния вход. Ако прозорците до него светят и чуете гласове, значи вечерят.
— Добра идея. Ако всичко е наред, ще свирна.
Флик остана да чака в мрака. Кипящото негодувание, което я накара да се спусне с помощта на чаршафите, отстъпваше на по-спокойно и разсъдливо настроение. Явно самите небеса изпратиха Бил точно в този миг, за да й помогне. Допреди малко съвсем смътно си представяше какво ще прави, след като избяга от Холи хаус, а ето че сега имаше на кого да се облегне. Бил беше толкова силен, излъчваше такава увереност. Същинска канара! Леко надценявайки умствените му способности, мислеше, че няма въпрос, който да не може да разреши.
Тихо изсвирване прозвуча откъм изпълнената с беззвучен нощен шепот градина. Тя надникна през стряхата.
— Всичко е наред — внимателно прошепна Бил. — Пуснете ми куфара.
Флик пусна куфара. Той го улови сръчно. Тя се провеси от покрива, две силни ръце я хванаха и внимателно я поставиха на земята.
— Вечерят — потвърди Бил. — Отпред ли ще излезем, или знаете по-добър изход?
— Има една вратичка в стената. По-добре да минем оттам.
Внимателно прекосиха ливадата. Нещо дребно и белезникаво изджафка в тъмното. Флик се спря и глухо изахка.
— Боб! — изправи се тя с куче в ръце. За първи път й домъчня. — О, не мога да го оставя.
— Вземете го — предложи Бил.
Сърцето на Флик преля от обожание към този богоподобен мъж, който отстраняваше всички пречки по пътя. Тя се задави от вълнение. Извънредно въодушевен от събитията през нощта, Боб трескаво облиза лицето й, докато минаваха през вратата.