— Няма нищо — успокои го тя.
Бил постави таблата на масата.
— Какво се е случило? — запита той развълнувано. Като повечето мъже той много се притесняваше от плачеща жена. — Какво мога да направя?
— Няма нищо — повтори Флик. Избърса очите си и се усмихна плахо. — Отрежете ми малко шунка. Прилошава ми от глад.
Флик пристъпи спокойно към храненето. Явно притежаваше женската дарба да минава без преход от едно настроение към друго.
— Това кафе ли е? О, чудесно! — и отпи глътка. — Заплаках, защото ме достраша. А и се сетих за вуйчо Синклер.
— Вуйчо Синклер?
— Помните ли го? С него бяхме у вашия чичо, когато ми спасихте живота. Тогава още не беше женен за леля Франси и през цялото време бяхме заедно — тя се задави. — Кафето е горещо — промълви тихо.
— Спомням си го — Бил се замисли: — Мили Боже, не е ли странно как се повтарят нещата. Харесваше ми.
— А аз го обичам — простичко каза Флик.
Настъпи мълчание.
— Още малко шунка? — предложи Бил.
— Не, благодаря.
Флик се втренчи в огъня.
— Ужасно е, като си помисля, че се разделям с него — продължи тя. — Но какво да направя?
Бил кимна примирено.
— Не можеше да не избягам.
Бил се позакашля. Искаше възможно най-деликатно да подхване въпроса за бъдещите планове.
— Като заговорихме за това — поде той, — питам се… искам да кажа, имате ли нещо конкретно предвид?
— Само да избягам.
— Ясно.
— Питате ме — продължи Флик — дали съм наясно какво ще правя после?
— Нещо такова — призна Бил.
Флик се замисли.
— Всъщност — започна тя, — когато тръгнах да бягам, май нямах никаква представа. Сега това-онова ми се прояснява. Май няма да е зле да им напиша писмо. Оставих им бележка, забодох я на игленика, но само че си отивам, защото няма да се омъжа за Родерик.
— За нищо на света не бива да се омъжвате за него! — отсече решително Бил. Главата още го наболяваше.
— Разбира се, никога! Но ако им напиша, че ще се върна, стига да обещаят, че няма да ме омъжват насила за него…
— Как така изведнъж решихте, че не можете да се омъжите? — попита Бил.
— Днес следобед един човек се затича към него, докато бяхме двамата на Виктория ембанкмънт, и Родерик така се уплаши, че се метна в едно такси и изчезна, сякаш беше въпрос на живот и смърт, а мен ме заряза самичка.
— Божичко, това е бил Джъдсън! — възкликна Бил и й наля още една чаша кафе: — Ще ви кажа какво да направите — продължи той. — Пишете им, ако са съгласни да се върнете при вашите условия, да пуснат съобщение на страницата за лични обяви в „Дейли мейл“. Имате ли пари?
— О, да, достатъчно, благодаря.
— Значи трябва точно така да направите. За една седмица ще клекнат.
— Не знам — поколеба се Флик. — Вуйчо Джордж и леля Франси са ужасно непреклонни. Вуйчо Джордж е от ония мъже с квадратни челюсти, които не отстъпват и на сантиметър. Точно той пльосна в езерото.
— Е, страхотен плясък беше! — засмя се Бил.
— Жалко, че не беше през деня, за да го видя.
— През деня нямаше да падне.
— Хм, вярно — съгласи се Флик и се изправи: — Е, сега се чувствам много по-добре. Имах нужда да хапна. Май е време да тръгвам. Въпреки че не ми се ще да напусна този огън. Забелязали ли сте колко уютна изглежда една стая точно на излизане?
— Да тръгвате? — попита Бил. — Как така?
— Нали трябва да си намеря стая, за да преспя тази нощ — тя погледна тъжно териера, който гризеше кокал от пържола на килима. — Май с Боб няма да е лесно. Хазайките обикновено имат котки, а Боб става особено темпераментен, види ли котка.
Бил каза решително:
— Съвършено немислимо е да тръгнете сега да си търсите стая. И дума да не става! Тук ще останете. Аз ще изляза да пресрещна Джъдсън и ще го отведа някъде.
— Къде?
— О, поне на десетина места можем да идем.
— Колко сте мил! — зарадва се Флик.
— Ами. Една възрастна жена идва да готви и да чисти. Щом я чуете сутринта, извикайте й да ви донесе закуска.
— Току-виж умряла от страх.
— О, тя е сърцата старица. Е, казвам ви лека нощ.
— Лека нощ, господин Уест.
Бил се поколеба.
— Не ми викайте „господин Уест“ — помоли той. — Когато гостувахте у чичо ми, не ми ли викахте Бил?
— Май да — тя се наведе и погали Боб, който повдигна едно око към нея, без да изпусне кокала. — А вие ме наричахте Флик.
— Флик! — възкликна Бил. — Ама разбира се! Как забравя човек!
— О, аз помня — увери го Флик.
— Е, лека нощ, Флик.
— Лека нощ, Бил.
— Ще дойда сутринта по някое време и тогава можем да обсъдим какво ще правиш — той се поколеба на вратата. — Между другото, ъъъ, имаш ли… — погледна куфара й и реши, че вероятно имаше. — Лека нощ. До утре.