— Лека нощ, Бил, хиляди благодарности за всичко.
— За нищо — рече скромно Бил.
Той слезе на улицата. Вече съжаляваше, че се налага тук да чака Джъдсън. С пари в джобовете Джъдсън едва ли щеше да се появи преди раздавача на мляко. Навън бе настанал адски студ. За да не замръзне, Бил се заразхожда напред-назад по тротоара и тъкмо потрепваше сковано с крака, когато през петното светлина, хвърляно от уличната лампа, се затътрузи една окаяна фигура, мърлява и с прашни обувки. Сърцераздирателното кихане привлече към нея вниманието на Бил.
— Джъдсън!
Фигурата спря и се облегна немощно на парапета.
— О, Били — изпъшка Джъдсън и отново кихна. — Божичко, Били, какъв ужас!
— Какво стана?
Джъдсън избърса с кърпичка челото си и се оплака от мазолите, излезли на краката му.
— Седях цяла вечност в онова такси и се чудех какво, по дяволите, правиш. По някое време шофьорът попита докога ще стоим. Викам му: „Трябва да изчакаме джентълмена, Джордж“, а той изведнъж стана много неприятен. Настоя да си получи парите. И аз му снесох всичко, дявол да го вземе! Всичко ми обра, остана даже да му дължа три пенса. От него да минело, каза, и издими, като на това отгоре ми пожела лека нощ, а аз трябваше да извървя пеш целия този път. Представяш ли си! Боже, през живота си не съм ходил толкова. Грохнал съм. А и тия мазоли… Е, слава на Господа, стигнах. Сега ще се гушна в моето си креватче…
— Не — заяви Бил. — В него има едно момиче.
Джъдсън зяпна.
— Момиче?
— Ще ти обясня, докато вървим. Тази вечер ще спим в турските бани на Джърмин стрийт.
— Момиче в моето легло? — повтори невярващо Джъдсън.
— Е, може и да е в моето. Както и да е, дадох й апартамента за тази нощ и ние трябва да идем на друго място. По пътя ще ти разкажа.
Джъдсън изпъшка.
— Вече нищо не ме учудва — примири се той. — Всичко се обърка напоследък. Нямам късмет, откакто загубих моето весело прасенце. Така и не го намерих. Между другото, Бил…
— Какво има още?
— Таксито. Тринайсет шилинга и нещо струваше, кажи го една лира. Ще се радвам да си я получа.
— Предполагам.
— Ще ми я върнеш, нали?
Бил се обърна изненадан.
— Да ти я върна? — извика той. — Аз?! Нали ти извика таксито.
Двамата потънаха в нощта.
Глава 6.
Хорас се отмята
1.
Тихото царство на господин Кули Парадийн в Уестбъри, Лонг Айлънд, се приличаше на априлското слънце. В такъв ден всеки би излязъл, за да се порадва на галещия ветрец, но господин Парадийн както винаги се бе заровил в библиотеката си.
На бюрото пред него лежаха най-новите му придобивки. Насладата от прелистването, галенето и разглеждането им го бе накарала да изостави писмото до стария си приятел Синклер Хамънд, което бе започнал. Всъщност бе написал само „Скъпи Хамънд“.
С решително изражение господин Парадийн натопи перото в мастилницата и се захвана за работа:
Скъпи Хамънд,
Благодаря ти за писмото и за любезната покана отново да ти гостувам. С радост ти съобщавам, че най-накрая съм в състояние да я приема. Ако нещо ненадейно не промени плановете ми, възнамерявам да отплавам за Англия в средата на следващия месец. С голямо нетърпение чакам отново да се видим.
Имам да ти показвам няколко невероятни образеца. На разпродажбата на колекцията „Мортимър“ имах късмета да се сдобия доста евтино, само за осем хиляди долара, с личния екземпляр на Браунинг на „Полин“ („Сондърс и Отли“, 1833 г.), с „Парацелз“ (Е. Уилсън, 1835 г.) и „Страфорд“ (Лонгманс, 1837 г.). Уверен съм, че ще оцениш и друг мой трофей — ръкописа на „Дон Жуан“, песен девета, несъмнено с почерка на Байрон. Това е единствената част, която липсва в колекцията на Пирпонт Морган. Не бих я дал и за двайсет хиляди долара. Когато се видим, ще ти покажа още това-онова.
Ще ти бъде интересно да научиш, предполагам, че осинових едно прекрасно малко момче…
Чукане на вратата прекъсна писането му. Господин Парадийн вдигна глава:
— Влез.
Няма да си свършим добре работата, ако опишем звука, който изтръгна господин Парадийн от творческото му занимание, с общото понятие „чукане“. „Блъскане“ би било много по-близо до истината. Господин Парадийн свъси вежди. Не беше свикнал на подобни покушения срещу отшелническата му обител. Каква бе изненадата му, когато на вратата се показа икономът Робъртс.
Както е известно, класата на икономите е превърнала чукането по вратите в изтънчено изкуство. До този момент дискретното почукване на Робъртс винаги по-скоро се бе сливало с мислите, отколкото да ги прекъсва. Господин Парадийн си рече, че само нещо изключително би го принудило да налага вратата така ожесточено, и в следващия миг слънчевият лъч, попаднал върху лицето на крачещия към него иконом, потвърди подозренията му. Робъртс имаше пяна на устата.