Изразът „пяна на устата“ обичайно се използва за описание на чисто душевни състояния, затова се налага да уточним, че в настоящия случай употребата му е съвсем буквална. Жълто-бели мехурчета покриваха цялата долна половина от лицето на Робъртс. Той злобно ги обърса с носната си кърпичка, но веднага се издуха нови. Ако беше куче и господин Парадийн го бе застрелял на място, несъмнено щяха да го оправдаят. Но понеже Робъртс беше човек, на това отгоре доверен служител, господарят на дома просто се втренчи онемял в него.
— Мога ли да говоря с вас, сър? — изрече Робъртс с пълна уста.
— Какво, за Бога, се е…
— Бих искал да попитам, сър, дали младият господин Хорас ще остане за постоянно у дома.
Господин Парадийн подуши бурята на хоризонта. Думите на иконома му прозвучаха многозначително и зловещо. В тона им се долавяха нотки на неодобрение спрямо това чудесно момче, неговия осиновен син. Сви устни. Той беше упорит човек, а неодобрението към Хорас го засягаше лично. То означаваше критика към решението му да го доведе в този дом, а той ненавиждаше критиката, все едно дали само намекната или открито изразена.
— Разбира се, че ще остане — отвърна любезно.
— В такъв случай — запени се още повече икономът — трябва да ви помоля да приемете оставката ми, сър.
Изключителната рядкост на подобни изявления красноречиво говореше за обстановката в дома на господин Парадийн. Неговите служители по правило бяха предоволни да останат. За четиринайсет години само веднъж бе сменил готвача. А преданият Робъртс, постъпил преди около осем лета, досега изглеждаше побит непоклатимо като колоните на предната веранда. Докато наблюдаваше как от устата на неговия всеотдаен прислужник изскачат балончета заедно с приказки за напускане, господин Парадийн бе завладян от мъчителното усещане, че сънува някакъв кошмар.
— Какво?! — успя да изрече само той.
Мъчителността на предстоящата раздяла след тези благополучни години явно тормозеше и иконома. Стойката му леко се отпусна, в гласа му прозвучаха патетични нотки:
— Съжалявам, сър, дълбоко съжалявам — започна той. — Да бъде на вашите услуги, е истинско щастие за един иконом. Но не мога да остана в този дом, при положение че младият господин Хорас продължи да живее тук.
Припряната и властна страна в природата на господин Парадийн го подтикваше да приключи незабавно разговора, като скастри човека с няколко цветисти израза и го прати да си гледа задълженията. Но ако Робъртс излезеше, без да обясни какво е докарало пяната на устата му, можеше да почине преждевременно от любопитство. Знаем, че подобни исторически загадки не оставят на мира хората с векове.
— Какви възражения имаш срещу господин Хорас? — подпита той.
В продължение на няколко мига Робъртс грижливо сгъваше кърпата си.
— Имам, сър, както общи, така и конкретни възражения.
— За какво, по дяволите, говориш? — настоя за нещо по-определено господин Парадийн.
— Ще разрешите ли да обясня, сър.
— Разрешавам.
— Долу, сър, не харесваме поведението на младия господин Хорас. Един от по-младшите прислужници го изрази накратко само преди няколко дни, като нарече младия джентълмен „тиква зелена“. Вас, ако позволите, сър, така искрено ви обичаме, че се опитахме да го търпим без оплаквания. Но сега нещата отидоха твърде далеч.
Господин Парадийн се наведе. Любопитството бе прогонило всякакво друго усещане у него. Ей сега, усети той, Робъртс ще си каже за пяната.
— Преди няколко дни отказах да пусна младия господин Хорас да опустоши килера с припасите.
— Правилно — съгласи се господин Парадийн. — Ще надебелее.
— В първия момент възприе зле отказа. Нарече ме с няколко обидни прозвища — Робъртс се замисли, — които не съм забравил. Но днес следобед, точно преди да излезе на разходка с господин Бастабъл, така добросърдечно ми поднесе извинение, с такава искреност, че нямаше как да не го приема. Предложи ми и един сладкиш, сър. Приех и него. Обичам сладко. Не го изядох веднага отчасти защото току-що бях хапнал, отчасти защото младият господин Хорас ме помоли да го запазя за по-късно. Но когато го…
Господин Парадийн бе човек в напреднала възраст, но и той някога е бил момче. Ослепителна светлина проблесна в мрака.
— Мили Боже! — възкликна той. — Нима искаш да кажеш, че е сложил вътре сапун?!