— Точно така, сър — бълбукна икономът.
Настана тягостна тишина. Колкото и да е странно, в този миг господин Парадийн беше не толкова шокиран и ужасен, колкото изпълнен с остра меланхолия — чувство, което древните римляни наричали desiderium.
— Сигурно са минали петдесет години — промълви той, — откак не съм правил този номер.
— Аз — обяви икономът сухо — никога не съм го правил. Нито на мен го бяха правили. Пълна изненада.
— Много лошо — господин Парадийн се завърна от миналото, преодолявайки с известно затруднение желанието да се изкиска, което явно би било ненавременно. — Много лошо. Малък негодник! Ще трябва да поговоря с него. Разбира се, човек може да погледне историята и от неговата гледна точка.
— Опасявам се, че не съм в състояние да го сторя, сър — отсече Робъртс.
— Искам да кажа, момчетата са си момчета.
Икономът изрази неодобрението си към тази философия на търпимостта с такова смразяващо повдигане на едната вежда, че господин Парадийн побърза да продължи:
— Не че го оправдавам. Нищо подобно. Такова нещо не можем да търпим. Категорично не! Но, за Бога, Робъртс, нали няма да зарежеш една отлична служба само защото…
— Напускам с най-искрено съжаление, сър, уверявам ви.
— Глупости! Изобщо няма да напускаш! И един ден не мога да изкарам без теб.
— Много мило, че го казвате, сър — икономът започваше да омеква.
— Ще го накарам да ти се извини най-смирено. Това ще оправи нещата, нали?
— Ами, сър…
— И ще си избиеш от главата тая глупост за напускане?
— Е, ако желаете, сър.
— Разбира се, че желая. Та ти си с мен от осем години! Връщаш се долу и си наливаш едно хубаво питие.
— Много сте любезен, сър.
— А, да, Робъртс! Справедливо е да ти дам някакво възмездие. Като на страна, в която нечий чужд поданик е направил беля, нали? От следващия месец в плика ти ще има по още десет долара. Щял да напуска! Пфу, такава глупост не бях чувал!
Икономът, влязъл подобно на месец март като лъв, а излязъл като агне, остави работодателя си да гризе писалката. Господин Парадийн бе неспокоен. Не му се искаше да го признае дори пред себе си, но бе разочарован от Хорас. Още не бе приключил с формалностите по осиновяването, но разгласяването на намерението бе отрязало пътя назад за човек с неговия инат, а започваше да мисли, че всъщност прави грешка. Царствен жест, вярно, стоварил се като гръм върху главата на зет му Джаспър и останалите стръвни слагачи, но все пак глупав. Май постъпи припряно. От детинство припряността си беше основен негов недостатък. Опита се да отклони мислите си от този неприятен въпрос, като довърши писмото до Синклер Хамънд, когато гледката през отворения прозорец го върна към Хорас.
Момчето се връщаше от следобедна разходка с учителя си, господин Шърман Бастабъл.
Той проследи с поглед двойката, докато тя прекоси моравата и изчезна зад ъгъла на къщата. Хорас, отбеляза той, изглеждаше посърнал и мрачен, в ярък контраст с жизнерадостната енергичност на господин Бастабъл. Учителят, слаб и ентусиазиран младеж, току-що завършил университета, просто не можеше да ходи бавно. Ако се съдеше по изражението и по отпуснатото влачене, с Хорас бе обратното.
Неведнъж господин Парадийн изпитваше раздразнение, защото въпреки набитото си и атлетично телосложение осиновеният му син очевидно най обичаше да си прекарва времето в клатене на краката. С такъв дух не се става свръхчовек, помисли си той, и раздразнението отново го обхвана. В този миг отвън се разнесе шум и в стаята неочаквано нахълта господин Бастабъл.
— Господин Парадийн! — извика учителят с възбуден фалцет. — Не мога да приема това!
Господин Парадийн се втрещи. Досега винаги бе смятал Шърман Бастабъл за изключително благовъзпитан и тих човек. Учителят се бе преобразил. Тонът му би предизвикал възражения и в спалното помещение на товарен кораб, дори с него да си послужи самият боцман. Лицето му беше зачервено и изкривено и докато говореше, удряше по бюрото.
— Достатъчно търпях! — изрева той.
Господин Парадийн зяпна. Зяпвайки, забеляза нещо, което в първоначалното си учудване беше пропуснал. От самото начало смътно бе доловил нещо нередно във външния вид на учителя и сега установи какво е то. Шърман Бастабъл бе влязъл в личната свещена библиотека на работодателя си с шапка! Кощунството доведе къкрещия гняв на господин Парадийн до точката на кипене.
— Не може повече така! — изкрещя учителят.
— Свалете си шапката! — изкрещя господин Парадийн.
Думите, които трябваше да отрезвят младия мъж, да го накарат да се почувства засрамен, най-неочаквано го разсмяха. Беше жлъчен, дори отблъскващ смях, сякаш изцеден през зъби.