— Много на място! — изхили се той. — Да си сваля шапката! Как не!
— Вие сте пиян — господин Парадийн почервеня.
— Не съм!
— Нахлувате тук с шапка на главата…
— Да — съгласи се господин Бастабъл с горчивина, — точно така. И може би ще попитате защо. Защото не мога да я сваля, без да си сваля скалпа. Този отвратителен хлапак взел, че намазал с лепило вътрешния ръб! И искам да ви кажа, господин Парадийн…
Нещата, които господин Бастабъл искаше да каже и каза, бяха толкова много и изречени с такъв груб и непремерен език, че сме принудени да ги пропуснем. Заслужава да отбележим последните му думи, изревани в краткия миг, преди да затръшне вратата.
— Това е! — обяви господин Бастабъл. — Поднасям ви оставката си. Няма да стоя и ден повече, дори и един милион долара да ми давате.
Трясъкът на вратата откънтя, оставяйки трептяща тишина. Господин Парадийн постоя за миг, потънал в мисли. След това отиде до килера, извади дълга тънка пръчка и след като замахна веднъж-дваж музикално във въздуха, излезе забързано от стаята.
2.
Навън в градината под сянката на една голяма акация, недалеч от красив рододендронов храст, причината за всички тези домашни сътресения си почиваше след усилията на следобедната разходка. Малкият Хорас лежеше със затворени очи в шезлонг с лениво вдигнати на една масичка крака и се възстановяваше. На тревата до него празна чаша с бучка лед говореше, че с наслада е изпил една лимонада, а по-внимателният наблюдател би забелязал и трохи от сладкиш върху жилетката му. Живот си живееше малкият Хорас.
Топлото слънце предразполагаше към дрямка и тихото подсвирване от храстите не стигна веднага до съзнанието му. Отначало момчето приписа звука на някой от пернатите обитатели на градината, но след малко подсвиркването стана толкова настоятелно, че наруши съня му. Отвори очи и се загледа сънливо в посоката, от която идваше. Едно лице се пулеше насреща му от рододендроните.
Тук думата „лице“ е използвана в най-широк смисъл. Онова, което очите на Хорас срещнаха, бе само набор от черти, криво-ляво съединени от неумела ръка, сякаш без да подозират една за друга.
Носът очевидно е бил предназначен за значително по-дребен човек, докато брадичката, щръкнала като предната скара на локомотив, не би останала незабелязана и у великан. От двете страни на челото — тясна необрасла ивица между веждите и скалпа — гордо стърчаха под прав ъгъл огромни уши.
Мнозина биха се стреснали, ако видят нещо толкова невъзможно да наднича от рододендронов храст. Хорас понесе гледката спокойно, почти с безразличие. Дори се прозя.
— Здрасти, Джо — поздрави той. — Ти ли си?
— Аз съм, я — подчертано недружелюбно отвърна привидението. — Дойдох да проверя к’во прайш и те сварвам да прайш к’вот си знайш — нищо.
— Мисла — нехайно отвърна Хорас.
Джо Джебчията — както е отгатнал читателят, това беше именно той — огледа стихналата градина и предпазливо се подаде от храста си. Когато целият излезе на открито, общественият му статут стана още по-очевиден. Освен това някои веднага биха познали, че е по-скоро от изпълнителния, а не от организационния отдел на бандата си. Трябват ли ви хора за тънка работа, няма да се сетите за Джо. Но има ли в програмата пребиване с пясъчно чувалче по тъмно, моментално ще извикате „Еврика!“ и ще пратите да извикат Джо. По телосложение беше якичък, среден на ръст, с широки сведени рамене и големи плоски ходила.
— Мислиш, а? — отбеляза той с горчивина. — И друго не прайш, нали? Слушай, фъстък, много път бих до тая къща и искам да знам к’во става. Шефът взе да се нерви.
— Ами?
— Всички взехме да се нервим. Намъкна се в тоя палат и се разплу, само лапаш тлъсти мръвки…
— Не ям тлъсто.
— Вярно, само това не ядеш. Задника си не помръдваш. Аз да бях, откога да е станало, каквото има да става.
— Така ли!
— Така, я. К’во те спира? К’ъв ти е проблемът?
Хорас се настани по-дълбоко в шезлонга и изгледа невъзмутимо надзирателя си.
— Нали ти казах, мисла.
— Нема време за такиа неща — скастри го Джо Джебчията. — Действие тряа.
— Мисла — продължи Хорас — дали верно да ошмулваме тоя Парадийн.
— К’во? — зяпна Джо.
— Гледам аз кино долу в селото и по филмите все така става. Поправи ли се бандюгата, накрая го дават облечен във фрак. Тряа да е истина.
Джо трескаво облиза устни. Явно мислеше, че е нужна по-строга цензура във филмовата индустрия.
— Снощи гле’ах един… — продължи Хорас замечтано. — Некъв гаден злобен катил караше едно дете да обере дърт джентълмен. Идентична случка, а?