— Глей сеа…
— Обаче дъртият се усеща и му вика, че той самият е много печен, и праща хлапето да иде в не’къв град и там да се прави на честен, пък после ще дойде дъртият и шъ напра’ят двамата голямата далавера. И хлапето отива и прави к’вот тряа, накрая идва дъртият и му вика: „Хайде сега!“ Обаче хлапето — не! Аз съм честен човек, вика, и не ща да си цапам ръцете, па съм и шеф на банката. И оня дъртият вика: „Е, слава на Господа, сичко беше, за да те направя честен човек!“ К’во шъ каиш, а?
— Мисли му! — развълнува се Джо.
И загледа младия си приятел, дишайки тежко.
— Майтапи ти разпраям, бе — ухили се непринудено Хорас.
Джо въздъхна облекчено.
— Е, ми така кажи…
— Друга е работата…
— А? — стресна се Джо.
— Викам, друга е работата, туй, дет’ сам го рече. Хубавичко се наредих аз тука. Тъй си е, ей Богу! Тряа съм най-големият тъпанар, че да изхвърча от такъв палат. Лошо ли ми е! Дадохте ме за осиновяване на тоя тежкар и шъ си остана осиновен. Пък вие, ако искате книгите, елате си ги земете. Аз пет пари не давам.
Както вече бе изтъкнато, Джо Джебчията не бе човек на бързия ум. Проблемите, които това ужасно предателство пораждаше, му дойдоха в повече. Почувства се съвсем замаян. Питаше се как ще съобщи новината на шефа и какво ще каже той, когато една фигура излезе от къщата и той побърза да се оттегли в уханното си скривалище. Клекна там нещастен.
3.
Фигурата, прекъснала мисловния поток на Джо Джебчията, бе на господин Парадийн, допълнена с пръчка. Разстоянието по стълбите и отвън в градината само усили гнева на този раздразнен човек. Докато крачеше през ливадата, очите му бляскаха зловещо, устните му бяха стиснати. Господин Парадийн отиваше на война.
Удобно настанен в своя шезлонг, Хорас наблюдаваше приближаването му без опасения. Никакво предчувствие за надвисваща заплаха не наруши спокойствието му. Съвестта на младите не е особено чувствителна, а Хорасовата не обели и думичка, за да го предупреди.
— Здрасти, тате — поздрави той жизнерадостно.
Господин Парадийн беше човек на действието.
— Сега ще те науча аз теб как се дава сапун на иконома ми и как се маже с лепило шапката на учителя! — обяви той.
И незабавно пристъпи към изпълнение на обещанието си. Не беше лесно да се всадят послушание и благост в коравия характер на Хорас, но все пак господин Парадийн постигна каквото бе по силите на човек, въоръжен с ръбеста бамбукова пръчка. Случаен човек би оценил физиката на Кули Парадийн като твърде крехка за сериозно мускулно усилие. Само след няколко мига Хорас бе готов с ръка на сърцето да обори подобно твърдение. При това информацията му бе от първа ръка.
— Така! — изпъшка господин Парадийн накрая.
Това, че осиновителят на Хорас не остана съвсем доволен от свършената работа, показва колко диаметрално противоположни могат да бъдат две гледни точки по един и същ въпрос. Според господин Парадийн, раздразнен от попълзновенията на годините върху жилавото някога тяло, тежестта в ръцете и недостигът на въздух го принудиха да спре твърде рано. Хорас не смяташе така. Каквото и да мислеше за дадения от господин Парадийн урок — а той мислеше разни неща, — никой не можеше да го убеди, че му е малко.
— Така… — повтори запъхтян господин Парадийн и се запъти обратно към къщата.
Джо Джебчията не посмя да напусне скривалището си, докато господин Парадийн не се скри напълно от полезрението му. Най-сетне се показа с лице, изкривено в непривична за него усмивка. Скимтенето на Хорас беше като музика за ушите му. Съжаляваше само, че обществените норми не препоръчваха да се появи и да помогне в доброто дело. Огледа доволно Хорас.
— Голям майтап, а! — с тихо задоволство изръмжа Джо. — Хак ти е, изменник такъв!
Хорас стисна зъби. Все още не бе дошъл съвсем на себе си след стоварилия се изневиделица пердах. Подведен от добронамерения вид на господин Парадийн, изобщо не заподозря бушуващите под повърхността пламъци.
— Кой е изменник? — пусна той най-милото си гласче.
— Ти — отвърна Джо Джебчията. — Ако аз държах тая пръчка, нямаше да се отървеш с такова галене. Няма по-вредна гад на тоя свят от оня, дет’ предава приятелите си.
Хорас гледаше кръвнишки. Сега вече укорът го засегна като незаслужен. През последните няколко минути възгледите му за живота в дома на Парадийн претърпяха коренна промяна. Един твърде прибързан анализ го бе накарал да го сравни със земен рай; ала сега виждаше, че го съпътстват неоспорими несгоди.
— Нищо не съм предал! — викна той разпалено. — Вър’и да речеш на шефа, че ше ги пипне тия скапани книги, ако ще с пирон да пробия стената. Само стой, та гледай!