— Евалла ти праим, мъжки! — ентусиазирано го похвали Джо Джебчията. — Така те искам!
Глава 7.
Слингсби предизвиква подозрения
Една от възхитителните особености на английската пролет е, че в нея има дни — всъщност почти всичките, — когато температурите вечер правят огъня в камината желан и дори нужен. Десетина дни след внезапното изнасяне на Флик от Холи хаус в апартамента на Бил се извисяваха високи весели пламъци. Те къпеха в златисто сияние заспалия на килима териер, пушещия в един фотьойл Бил и удобно настанената на канапето Флик, която кърпеше чорап на Бил. Лулата теглеше чудесно и Бил се бе отдал на приятни мисли.
След трескавата нощ в градината на Холи хаус животът отпусна юздите. Флик си намери хубава стая на съседната улица, при това попадна на хазайка, която не само нямаше възражения срещу кучетата, но и прие Боб с майчинска топлота и понастоящем провеждаше кампания за системно угояване, чиито печални последици се забелязваха по фигурата му. Готварското умение на тази възхитителна жена бе изключителна рядкост сред посестримите й. Независимо че след разкоша на Холи хаус едва ли можеше да приеме стаичката си за луксозна, Флик нямаше основания за оплакване. С изключение на някой спорадичен пристъп на угризения, докаран от спомена за вуйчо й Синклер, тя се радваше на живота. Харесваше й новото чувство на свобода. Харесваше й чувството за приключение. Особено й харесваха всекидневните посещения в дома на Бил и Джъдсън. Единственото, което не харесваше в новия си живот, бяха дванайсетте снимки на Алис Коукър, които се вторачваха враждебно в нея всеки път, щом пристъпеше прага на всекидневната. Беше стигнала до недвусмисленото заключение, че ненавижда Алис Коукър.
На Бил също му допадаше този ход на нещата. Смътно долавяше, че няма да е задълго, но от това щастието му не намаляваше. На неговата възраст човек не гледа много далеч в бъдещето и той се радваше на мига, успокоен от припукващите искрящи пламъци и кърпенето на чорапите му. Не можеше да си спомни някой да му е кърпил чорапите. В дните на нехайно безгрижие просто ги носеше, докато дупките станеха прекалено големи дори за неговото безкритично великодушие, и тогава ги изхвърляше. Отпусна се във фотьойла, загледан в сръчните пръсти на Флик, и си рече, че ей така трябва да се живее. Пръстите на Флик спряха. Тя вдигна глава:
— Какво става с господин Коукър?
Тя харесваше Джъдсън. Той малко по малко преодоля притеснителния си навик да я гледа със зяпнала уста, сякаш от нейното присъствие му се завива свят, и приятелството помежду им от ден на ден се засилваше. Отношенията им бяха от модифициран тип Отело и Дездемона. Тя го харесваше заради трудностите, които изживяваше, той нея — задето го съжаляваше. Джъдсън не бе срещал момиче, по-благоразположено да изслушва проблемите му. В този черен свят Флик възвръщаше вярата му в човека.
— Каза ми, че ще потърси Слингсби — отговори Бил и усети лекото пробождане на съвестта, което неизменно го спохождаше, когато се споменеше за шефа на лондонския клон на „Парадийн — целулоза и хартия“.
За момента бе позволил на дейния господин Слингсби да изчезне от полезрението му и мисълта за това го караше от време на време да се чувства неудобно. Не бе направил нищо, за да изпълни поверената му от чичо Кули мисия, и пребиваването му в Лондон все повече заприличваше на приятна ваканция. Това, разбира се, беше лошо. Но от друга страна, какво можеше да направи? Както справедливо бе отбелязал чичо му, щом Уилфред Слингсби не можеше да се справи с проблема за спадналите печалби, какъв шанс имаше новак като него да го разреши?
— Не знаех, че познава господин Слингсби — каза Флик.
— О, да, вчера му го представих.
Флик пак се наведе над чорапа.
— Помислих си — след малко се обади тя, — че този господин Слингсби не ми харесва, ако се съди по това, което ми разказа…
— А, върши си работата — телесното благополучие предразполагаше Бил към толерантност.
— Не знам защо си мисля, че може и да е мошеник.
Бил се усмихна снизходително. На това май му викат, предположи той, женска интуиция. Единственият проблем с нея е, че не действа. Благоразумието отдавна го бе накарало да отхвърли някогашните съмнения в почтеността на господин Слингсби.
— Не знам. Не мога да кажа, че ми харесва, но не го подозирам в нищо. Вярно, че е допуснал печалбите да спаднат…
— А разправяш, че бил много оправен.
— Да, но той ми обясни, докато обядвахме. Не можах да разбера всичко, но ми се изясни все пак. Икономическите условия и така нататък, нали разбираш?