Колкото и да й се искаше да научи повече по този въпрос, Флик реши, че не й е работа да поощрява подобни откровения. С голяма неохота смени темата.
— А ти какво искаше да ми разкажеш? — попита тя.
— А, да — разпалеността, с която беше описал сестра си, го напусна и той отново изпадна в униние. Заговори тихо и тъжно: — Както ти казах, в такова нечовешко ветровито време човек трябва да пийне малко от време на време, иначе се разболява. Моят проблем е, че не знам към кого да се обърна. Този следобед реших да си опитам късмета навън.
— И какво направи?
Флик си представи как Джъдсън се преструва на припаднал посред улицата с надеждата да го свестят с глътка бренди.
— Отидох да опитам дали не мога да трогна този Слингсби.
— Господин Слингсби! Защо точно при него отиде?
— Ами той е тукашният управител на стария Парадийн, Бил е племенникът на Парадийн, а аз съм най-добрият приятел на Бил. Има някакви морални задължения. Както и да е, отбих се при него към четири часа следобед. Сега разбирам, че не съм избрал подходящ момент. Беше в ужасно настроение, току-що беше уволнил стенографката си.
— Защо?
— Не разбрах, макар че бях готов да го изслушам, ако реши да излее яда си пред мен. Абе не е сърдечен човек. Останах там час и петнайсет минути и атмосферата изглеждаше толкова нажежена, че се колебаех дали да не си тръгна. Само че много ми се искаше да пийна едно, нали разбираш? Останах, докато той реши да затвори канцеларията, изкара котката навън за през нощта и си тръгна. Наближаваше шест часът и той каза, че си отива вкъщи. Казах, че нямам бърза работа и че мога да го придружа.
— Трябва да те е харесал — отбеляза Флик.
— Не знам — отвърна несигурно Джъдсън. — Изглеждаше кисел.
— Странно. Как си го обясняваш?
— Не си го обяснявам. Но всъщност това изобщо не ме притесняваше. Мислех само за пийване.
— Щастливо ли завърши историята? — попита Флик.
— А?
— Получи ли си пийването накрая?
Джъдсън се засмя тъжно.
— Да, да, получих го — той погледна навъсено към огъня. — Ще стигна и дотам. Тръгнахме с колата му…
— Той има и кола. Каква?
— Каза ми, но забравих. Уинч… нещо си.
— „Уинчестър-Мърфи“?
— Точно така. Голяма, сива.
— Скъпа?
— Май струва цяло състояние. И точно затова цялата история е толкова жалка. Червив с пари, аз всячески му давам възможност да ме покани на вечеря, а той не включва. Това в къщата му.
— Къде живее?
— На Бъртън стрийт? Не, на Брутън стрийт. Излиза на оня площад, как му беше името… до Девъншир хаус?
— Бъркли скуеър?
— Точно така, Бъркли скуеър. Завиваш надясно. Къщата му е малко по-надолу от лявата страна, доста голяма. Слязохме, той отключи вратата и май ме покани. Тогава вече, вътре, се обърнах направо към него като към мъж и го попитах мога ли да получа нещо за пиене. Той каза: „Разбира се.“
— Много странно — замислено каза Флик, — че има толкова скъпа кола и че живее на Брутън стрийт.
— И какво, мислиш, беше питието?
— Доста скъпо място.
— Какао — каза мрачно Джъдсън. — Чаша какао на поднос. И когато се облещих в нея, обясни, че Бил му бил казал, че съм строг въздържател. Представяш ли си, Бил ми е приятел повече от петнайсет години! Обясних на този господин Слингсби, че не е разбрал точно, и направо го попитах намира ли му се глътка скоч. А той се ухили злобно и заяви, че какаото било много по-добро за мен от скоча, защото освен че топлело, съдържало и хранителни вещества. И тогава рече, че молел да го извиня, но трябвало да се облече за вечеря.
— Не разбирам — отвърна Флик. — Щом живее на Брутън стрийт и има скъпа кола, значи е много богат.
— Направо червив от мангизи. И това, което прави още по-гад…
— Но той не може да получава толкова пари като управител на господин Парадийн. Каква ли е заплатата на управител на клон на фирма като на господин Парадийн?…
Джъдсън засия.
— Разбирам накъде биеш. Искаш да кажеш, че е мошеник. Като нищо!
— Разбира се, може да има лични средства.
— Вярно — клюмна Джъдсън.
— Но ако е така, едва ли ще работи за някой друг. Щеше да започне нещо свое. Един управител не получава повече от хиляда лири годишно.
— Ако има и толкова.
— Не разбирам… Чакай да помисля. Доколкото научих от Бил, през последните години господин Парадийн позанемарил търговията си. Затънал е в старинните си книги и е оставил нещата да вървят на самотек. Това дава идеална възможност на някой мошеник да го лъже…
— А тоя не би я пропуснал.
— Умен ли е?
— Не е в това въпросът — каза Джъдсън. — Според мен човек, който ти поднася чаша какао преди вечеря, е способен на всякаква низост. Убеден съм. А и така нагло се хилеше през цялото време!