— Така че възнамерявам да подпитам Слингсби, току-виж излязла някоя хубава историйка за тая седмица. Разбрах, че кантората му е на Сейнт Мери екс. Ще отида и до утре на обед статийката ще е готова.
Паниката все повече завладяваше Родерик. Струваше му се, че съдбата специално си прави труд да вгорчава живота му. Статията на Пилбийм неизбежно щеше да разгневи госпожица Страйкър срещу него, главния редактор. А снощното изпълнение красноречиво говореше какво могат да очакват онези, които предизвикват с нещо гнева на въпросната Прудънс. Като в кристално кълбо той се видя да получава дясно кроше в окото.
— Не мисля, че тази история ще ни върши работа — измънка той. — Не виждам как можем да я използваме.
Пилбийм го зяпна недоумяващ.
— Но тя е бижу! — възкликна той. — Всеки читател на „Клюки“ знае кой е Слингсби.
Родерик се хвана за това изявление като за сламка.
— Щом е толкова известен — изтъкна той, — може да е приятел на баща ми.
— Няма начин!
— Защо да няма начин? — настоя Родерик. — Току-виж, излязъл някой от най-близките му приятели. Помниш ли как се ядоса, когато публикувахме онази история със сър Клод Молзи и бунгалото в Брайтън. На твое място щях да си отварям очите на четири, за да не се повтори такова нещо.
Пилбийм се поумисли. Думите на Родерик поохладиха ентусиазма му. Споменатият инцидент беше единственото тъмно петно в неговата кариера. Най-страхотното скандалче, което беше пуснал в рубриката „Нещата, които искаме да знаем“, и изведнъж да излезе, че жертвата е близък приятел на сър Джордж. Нямаше да е приятно, ако се повтори. В този миг съзря спасителния изход.
— Ще се кача да питам шефа.
Смъкна хартиените ръкавели, навлече карираното палто и така парадно издокаран, тръгна да моли за височайша аудиенция.
Междувременно в кабинета на четвъртия етаж сър Джордж Пайк от половин час се съвещаваше със сестра си. Темата беше, както обикновено напоследък, изчезването на Флик.
— Помисли си колко време мина — обясняваше госпожа Хамънд, — а още нищо не сме направили. Продължаваме да тънем в неведение къде е.
— Така си е — въздъхна сър Джордж.
В този миг собственикът на издателския концерн „Мамут“ особено много напомняше препарирана жаба. Бягството на Флик силно го притесняваше.
— Не намекваш, надявам се — проговори той след няколко наполеоновски обиколки на стаята, — че трябва да отстъпим и да пуснем тази обява в „Дейли мейл“?
Последните две думи бяха изречени с едва овладяна погнуса. Флик и не подозираше, че от цялата злощастна история най-дълбоко ще го засегне нетактичната молба семейната капитулация да бъде обявена в чуждия „Дейли мейл“, а не в собствения „Дейли рекърд“.
— Не, разбира се — успокои го госпожа Хамънд. — Не съм и помисляла. Казвам само, че трябва да се предприеме нещо и ти, Джордж си ни единствената надежда. От Синклер няма никаква полза. Понякога дори се питам дали всъщност не е на нейна страна. Трябва да направиш нещо, Джордж, и то веднага.
Сър Джордж се намръщи.
— Възложих задачата на частен детектив.
— Частен детектив!
— Възможно най-дискретно, разбира се — увери я сър Джордж. — Обясних му, че Фелиша е дъщеря на стар мой приятел. Намекнах, че може би страда от амнезия. Но нищо не направи и го отпратих. Тия частни детективи за нищо не ги бива! Само вземат аванс и после пръста си не мръдват.
Телефонът звънна дискретно.
— Господин Пилбийм моли да го приемете, сър.
Сър Джордж остави слушалката с изражението на човек, пред когото внезапно са се разтворили небесата.
— Боже Господи!
— Какво има?
— Как не се сетих досега! Че кой друг ще свърши по-добре работата… Сега ще дойде младият Пилбийм — поясни той. — Помниш ли, оня, дето върти „Клюки“? Много е оправен, нищо не му се опира.
— Давай го насам! — изчурулика развълнувана госпожа Хамънд.
За набитото око на Франсес Хамънд бе достатъчен един поглед към помощник-редактора на „Светски клюки“, за да оправдае високата оценка на сър Джордж. Поклонниците на красотата сигурно нямаше да намерят за какво да се захванат у Пърси Пилбийм — нито за карираното му палто, нито за присвитите злобни очички или за мазната усмивка на зле оформената уста. Всъщност външността му напълно съответстваше на онова, за което беше роден — да се рови в чуждите тайни и да ги вади на показ. Франсес кимна благосклонно, когато сър Джордж й го представи.
— Слушам те, Пилбийм?
— Идвам по един дребен проблем, сър. По следите съм на доста пикантна история за един човек на име Слингсби, Уилфред Слингсби. Исках, преди да продължа, да ви попитам дали случайно не е ваш приятел.