— Слингсби? Слингсби? Не го познавам. Кой е той?
— Върти търговия в града и е доста известен в театралните и спортните среди. Участва в продуцирането на няколко музикални комедии.
— Точно от такива хора се интересуват нашите читатели.
— И аз така си помислих, сър.
— Каква е историята?
— Снощи бе замесен в доста зрелищен скандал в един от нощните клубове. Струва ми се, че си заслужава да поразнищим историята.
— Несъмнено! Най-решително! На всяка цена я разнищи!
— Благодаря, сър.
— Почакай малко, Пилбийм — повика го върховният шеф, когато многообещаващият млад талант тръгна да излиза.
Сър Джордж извади от чекмеджето на бюрото си снимката на Флик, която си беше прибрал от детективска агенция „Раксхол“, след като се отказа от услугите й.
— Погледни това лице.
Пилбийм взе снимката и почтително я разгледа.
— Това — сър Джордж пъхна пръсти между копчетата на прословутата си жилетка и повиши глас до настойчивия безцеремонен тон на човек, който се кани да изрече голяма лъжа — е снимката на госпожица… госпожица…
Както се случва понякога, изведнъж засече, напълно неспособен да измисли достоверно звучащо име. Госпожа Хамънд умело прекъсна неловката пауза:
— Госпожица Фарадей — подсказа тя.
— Точно така — с облекчение въздъхна сър Джордж. Името му допадна и той го допълни: — Госпожица Анджела Фарадей. Пилбийм, искам да откриеш тази девойка. Тя е единствената дъщеря на мой много стар приятел…
— Неотдавна е напуснала дома си — намеси се пак госпожа Хамънд.
— Точно така — потвърди сър Джордж. — Изчезнала е.
— Всъщност е избягала — откровено поясни госпожа Хамънд. — Нали разбирате, Пилбийм, горкото момиче тъкмо се възстановяваше от тежък грип. Знаете как е, когато човек се възстановява от грип…
— О, да — промърмори Пилбийм, — знам.
— Ние мислим — каза сър Джордж, почувствал твърда почва под краката си, — че може да е получила амнезия.
— Да — потвърди госпожа Хамънд, — сигурно тази е причината за отсъствието й. Нямаше… — … никакви проблеми в дома си — добави сър Джордж. — Никакви. Изобщо не си мислете за нещо такова. Момичето беше доста щастливо… напълно щастливо и много доволно.
— О, да — съгласи се Пилбийм.
Външно той запази самообладание, но вътрешно бе покрусен. Имаше отлична памет за лица и начаса разпозна в девойката от снимката годеницата на Родерик, красивата племенничка на шефа, дошла в редакцията преди една-две седмици да търси Родерик. Надушваше най-великолепния скандал в цялата си кариера, а нямаше никаква надежда да му разрешат да го изнесе във вестника. Чашата бе особено горчива, по-горчива дори от онова злополучно изритване по стълбите, когато попита един едър мъжага какви мотиви са накарали съпругата му така ненадейно да замине за Източна Уганда.
— Ти постоянно се вреш насам-натам — обади се сър Джордж. — Имаш остро око. Вземи снимката и се опитай да намериш момичето. Не може да се е изпарило. Разбира се, ще те помоля да пазиш дискретност по въпроса.
— Е, да, да…
— Това е засега.
— Ще направя всичко възможно, сър. А по другия въпрос още днес ще видя какво мога да изкопча от този Слингсби.
— Точно така. А там, за тази госпожица… ъъъ… Фарадей, естествено, ще представиш сметка, за да ти се възстановят всички евентуални разходи.
— О, да — отговори Пилбийм. — Да.
Някаква особена нотка в гласа му подсказа на работодателя му, че в това отношение може безусловно да разчита на своя служител.
Глава 9.
Начало на преследването
1.
Сред суматохата и грохота на Лондон на четирийсетина метра източно от Ледънхол маркет се намира малък опушен ресторант, наречен „Пирандело“. В добавка към изкусителния аромат на разни ястия заведението примамва минувачите и с витрина, на която се мъдри свинска глава, обкръжена от два домата и посърнали листа маруля. Кокетният аранжимент се допълва от пръснати тук-там сладкишчета със съмнителен вид. През витрината можете да зърнете и известен брой членове на семейство Борджа с тъжни очи и лекьосани фракове, заети с продължаването на родовата традиция.
Близо три часа след като Пилбийм напусна кабинета на сър Джордж Пайк, пред тесния вход на този ресторант Бил Уест и Джъдсън Коукър въртяха глави и оглеждаха очаквателно улицата.
— Сигурен ли си, че е тук? — меланхолично попита Джъдсън. Усмихнатата като Мона Лиза свинска глава всяваше печал в душата му.
Така пишеше в телеграмата, ресторант „Пирандело“ на Ледънхол стрийт.
— Странно — намръщи се Джъдсън срещу свинята.