— Ето я! — Бил зърна Флик да си пробива път през движението от другата страна на улицата.
За разлика от Джъдсън Флик преливаше от ведро настроение. Махна весело на двамата, докато изчакваше един фургон, и с весел подскок се озова на техния тротоар.
— Значи получихте телеграмата ми? Чудесно! Хайде да влизаме, гладна съм.
— Не възнамеряваш да обядваш тук, нали? — не повярва Джъдсън.
— Защо не. Хенри много ми го препоръча. Винаги тук обядвал. Щеше да почерпи, но се наложи да отскочи до „Блейк“.
— Кой е Хенри? — учуди се Бил.
— Куриерът в моята служба.
Бил и Джъдсън се спогледаха недоумяващо.
— Каква служба? — попита Джъдсън.
— Каква служба? — попита Бил.
— Точно това дойдох да ви кажа. Затова пуснах телеграмата. Работя като стенографка в лондонския клон на „Парадийн — целулоза и хартия“.
— Каквооо!?
— Нищо няма да ви обяснявам, преди да хапна. Вие, богати лентяи, нямате представа какъв апетит отваря работата.
Двамата я последваха смутени в ресторанта. Пресрещна ги топъл, сладникав въздух. Флик подуши.
— Усещаш ли какаото! — обърна се тя към Джъдсън. — Обожавам какао! — и побърза да се настани на една от мраморните маси.
Бил зяпна слисан Джъдсън и видя, че той гледа Флик с укор като човек, внезапно разочарован от приятел. Безгрижната девойка явно нищо не забелязваше. Даваше поръчката на един келнер, който с целия си вид показваше, че не поема никаква отговорност, докато я записваше в един мазен тефтер.
— Така — обяви Флик, след като им донесоха пожеланото. — Вече можем да си поговорим. Избрах това място, защото е малко вероятно тук да влезе някой.
— Вярно, освен ако не се е побъркал — произнесе мрачно Джъдсън, оглеждайки с боязън чинията си.
Не толкова сърдечно обвързан с въпроса за храната, Бил нетърпеливо попита Флик:
— Постъпила си на работа при Слингсби? — изуми се той. — Защо, за Бога?
— Защото подозирам, че е лош човек, и искам да го държа под око.
— Какво е това? — не отстъпваше от своето Джъдсън, събрал достатъчно кураж да преглътне една хапка. — Че е парафин, парафин е, но какво е увито в него?
— Кога успя да постъпиш?
— Тази сутрин.
— Но как?
— Просто се явих и казах, че съм научила за свободното стенографско място.
— А откъде научи?!
— Господин Коукър ми каза снощи. Прекарал следобеда при Слингсби. Явно нашият господин Коукър е много магнетична личност, защото Слингсби просто не можел да го пусне да си отиде. Нали така?
— А? — сепна се Джъдсън.
— Казах, че вчера господин Слингсби те е държал няколко часа в канцеларията си. Нали?
— Този човек не ме интересува — дебело подчерта Джъдсън. — Никаква полза от него.
— Ето, виждаш ли, господин Коукър също смята, че има нещо нередно в този човек. Снощи, докато ти пишеше писмо, двамата си поговорихме и стигнахме до заключението, че господин Слингсби е съмнителна личност.
— Защо, за Бога, решихте подобно нещо?
Флик отпи уверено от странната течност с цвят на кал, наречена „шоколад“.
— Какво друго да си помислиш за човек, който получава заплата от хиляда лири годишно, а кара „Уинчестър-Мърфи“ и живее на Брутън стрийт?
— Защо да не живее на Брутън стрийт? — озадачи се Бил. Познанията му за Лондон бяха слаби.
— Трябва да си доста заможен, за да живееш на Брутън стрийт или на Бъркли скуеър — допълни Флик. — С хиляда лири годишно не става.
— Но Слингсби е и театрален продуцент. Така ми каза. Сигурно изкарва доста от това.
— Чудесно, но откъде намира пари, за да ги влага в постановки? По-добре да не спорим. Този човек е мошеник. Няма начин. Освен всичко останало тази сутрин окото му беше насинено.
— Получил си го е — безсърдечно се зарадва Джъдсън. — Ех, защо не съм бил аз!
— Насинено? Какво имаш предвид?
— Това, което казвам. Ще ходи ли порядъчен човек — с насинено око? Не, разбира се. То е достатъчно да го видиш, за да разбереш що за птица е.
— Долен мошеник — съгласи се Джъдсън.
— Откъде разбра? — запита Бил.
— Няма значение — мрачно отвърна Джъдсън. — Имам собствени наблюдения.
Той изтика настрани чинията и обезсърчен захапа една питка. Бил отново се обърна към Флик:
— Разкажи какво точно се случи.
— Добре — съгласи се Флик. — Снощи дълго не можах да заспя, все си мислех за думите на господин Коукър. За Брутън стрийт и колата. И колкото повече мислех, толкова по-съмнителна започваше да ми се струва цялата работа. По едно време се сетих, че когато вчера господин Коукър отишъл там, Слингсби бил в лошо настроение, защото тъкмо бил изгонил стенографката си. Реших, че ако отида рано сутринта, може и да ме вземе на нейното място, преди да се е обадил на някоя агенция. За щастие ми провървя. Представих се на господин Слингсби и той ме взе веднага. Изобщо не ми поиска препоръки.