— Аха!
Докато се качваха, Пилбийм обясни по-подробно развоя на събитията, защото нито времето, нито мястото му стигнаха, за да ги опише в изпратената бележка.
— Сигурен ли си, че е тя?
— Аха.
— Какво, за Бога — запита се на глас сър Джордж, когато спряха пред вратата, — може да търси тук това глупаво момиче?
Не по-малко озадачен, Пилбийм се въздържа да изкаже предположения. Влязоха в канцеларията. Хенри отнесе визитната картичка на сър Джордж на господин Слингсби, все така бушуващ вътрешно като вулкан, макар външно да се бе овладял. Известно време деловият мъж я изучава напрегнато.
— Кой е тоя?
— Н’ам, сър.
— Какво иска?
— Н’ам, сър.
— Покани го, дяволите да го вземат — каза господин Слингсби.
Колкото и изтормозен от съдбата да видяхме вече Уилфред Слингсби, в краткия интервал от последната ни среща тя бе успяла да му нанесе нов удар. Не му стигаха всичките бесни танцьорки, нагли вестникари и безмозъчни свирчовци, ами и стенографката му взе, че мистериозно изчезна тъкмо когато най-много му трябваше. Цял куп важни писма чакаха да бъдат издиктувани и ако не е за завиждане положението на мъж, който се е облякъл официално, а няма къде да отиде, не по-добро е и положението на мъж, който е съставил куп писма, а няма на кого да ги издиктува. Нищо чудно, че светът изглеждаше черен за Уилфред Слингсби.
Сцената с „изчезналата стенографка“, както господин Слингсби би я нарекъл, ако беше автор на детективски романи, притежаваше оная крайна и налудничава необяснимост, която кара човек безпомощно да стене и да си скубе косите. Със собствените си очи я бе видял да влиза, а сега просто я нямаше. И точно когато усещаше, че ще се пръсне, видя омразната фигура на Пилбийм да наднича иззад сър Джордж.
Всеки, който е пускал сурово яйце в кипяща вода, ще потвърди, че понякога и съвсем леко въздействие преобразява клокочещо вещество в царство на поне наглед необяснимо спокойствие. Водата съска и се пени, а после изведнъж едва ли не вземе, че заспи. Точно така стана с господин Слингсби. Видът на Пилбийм сякаш го приспа. Той изгледа посетителите с неудареното си око, но не се хвърли от стола да ги хапе по краката. Само пръстите му обхванаха за миг тежката мастилница на бюрото, но сравнително бързо се отпуснаха.
— Сър Джордж Пайк от издателство „Мамут“, господин Слингсби.
— Вие ли издавате „Светски клюки“? — глухо попита господин Слингсби.
— Редом с голям брой други издания — с известна тържественост отвърна сър Джордж.
— Аха! — възкликна господин Слингсби и ръката му отново докопа мастилницата.
Пилбийм премина енергично на въпроса. Отвън бе научил от стария чиновник какво върши тук Флик.
— Току-що установихме, господин Слингсби, че младата ви стенографка е дъщеря на стар приятел на сър Джордж. Тя неотдавна е напуснала дома си…
— Амнезия — поясни сър Джордж.
— Да, да — потвърди Пилбийм.
— Така ли? — отвърна Уилфред Слингсби, все още в плен на зловещото спокойствие.
Сър Джордж гледаше страховито. Нямаше намерение да търпи никакви глупости от страна на този човек. Лилавата подутина под окото му и това, че знаеше как я е получил, му даваха неоспоримо предимство.
— Дошъл съм да я отведа у дома.
— Така ли?
— Горкото момиче не бива да излиза навън само.
— Така ли?
— Затова — продължи сър Джордж заплашително, — ако обичате, доведете я, господин Слингсби.
Уилфред Слингсби разсъждаваше хладнокръвно по време на размяната на тези реплики и сякаш съзря начин да си върна поне нещичко, колкото и малко да е. Насили се да се усмихне победоносно.
— С радост бих я довел, както се изразихте, но нея я няма.
— Тя влезе тук.
— Точно така, но после излезе. Каза, че я боли глава, и аз я освободих за следобеда.
— Но аз наблюдавах входа, тя не е излизала — възпротиви се Пилбийм.
— Да — намеси се сър Джордж, — как ще обясните това?
— Ако желаете, претърсете помещенията. Ето ключовете от касата, чекмеджетата на бюрото не са заключени. Кошчето за боклук, както виждате, е празно. Предполагам — продължи той, озарен от решението на загадката, която го измъчваше, — че е излязла през онази врата, която води към задния изход. Вече трябва да си е у дома.
— Какъв е адресът й?
— „Райска разходка“ № 7 Ърлсфийлд — побърза да отговори господин Слингсби.
Мястото не беше избрано случайно. Улица „Райска разходка“, Ърлсфийлд, се намира в една изключително неприятна част на Лондон, където съвсем наскоро се бе разиграло зрелищно убийство. Господин Слингсби хранеше надеждата, че ако обитателите й нямат в този момент по-полезно занимание, може да насочат касапските си умения към неговите посетители.