— Благодаря — каза сър Джордж.
— За нищо — отвърна господин Слингсби.
— Много сме ви задължени — добави Пилбийм.
— Моля — отговори господин Слингсби.
Посетителите си взеха шапките. След като вратата зад тях се затвори, върху изопнатото лице на господин Слингсби се появи нещо, почти наподобяващо щастлива усмивка.
Глава 10.
Преследването продължава
1.
Безсърдечието на природата в мигове на човешко страдание е коментирано толкова често от поети и други възвишени люде, че се е превърнало в клише. Ако природата имаше сърце, на другия ден след посещението на сър Джордж Пайк и младия му помощник в кабинета на Уилфред Слингсби мрачните небеса щяха да плачат безутешно. Вместо това се случи най-топлият ден в Лондон от края на миналото лято. Тилбъри стрийт, чиито обитатели явно продължаваха да варят зеле, се давеше в слънчевия пек, конете клюмаха, запъхтени яки мъжаги брояха минутите до отварянето на кръчмите. Тротоарът пред Тилбъри хаус беше добил златист оттенък, врабчетата се наслаждаваха на топлината и весело чуруликаха, докато обядваха в канавките. С една дума, природата сияеше.
Но както бе загатнато в уводните думи, на Тилбъри стрийт имаше и разбити сърца. Първото бе на Пърси Пилбийм. В безрадостния половин час преди обяда го налегнаха особено нерадостни мисли. От всички скръбни словосъчетания в устното и писменото слово едно от най-безутешните е: „а можеше да стане“. Мисълта как пропусна на косъм шанса на живота си, кълвеше душата му като лешояд.
Ако Флик не се беше показала толкова неуловима, какъв успех щеше да бъде! Сър Джордж щеше да го похвали, а и от благоприличие едва ли би пропуснал този път чувствително да му увеличи заплатата. А сега…
Присъща за наполеоновците особеност на характера е, че изискват от подчинените си успех и нищо друго. Доближаването на косъм до победата изобщо не качва акциите. Обратно, обезценява ги. Пилбийм бе наясно, че нямаше да падне толкова ниско в очите на сър Джордж, ако изобщо не беше откривал дирите на Флик.
На улица „Райска разходка“ № 7, Ърлсфийлд, след дълго и скъпо пътуване с такси се натъкнаха на вонящ дюкян за птици и змии, собственост на мърляв старец веселяк със сиви мустаци и кепе, който отвърна на въпросите им за Флик с подканяния да разгледат стоката му. Сър Джордж разчете думите му като подозрително увъртане и всъщност идеята да седнат и да почакат бе негова. Споменът за това бдение болезнено пареше душата на Пилбийм, а видът на дългата зелена змия, която тръгна да се навива в скута му, щеше да го преследва до гроб.
Накрая и двамата почти едновременно прозряха, че господин Слингсби с присъщата му подлост ги беше пратил на грешен адрес, и си тръгнаха, преследвани по петите от собственика на магазина, който настояваше да им продаде с отстъпка един папагал. Последното, което видяха от него, преди да извървят пътя си сред местните убийци и да се завърнат към цивилизацията, бе как стои на улицата с папагала на рамо и решително сваля цената.
От този миг насетне сър Джордж стана свадлив. Пилбийм въздъхна. Обидно му беше, че го коряха, без да е виновен. Твърдението на сър Джордж, че и малко разум би бил достатъчен, за да се разбере, че човек като Слингсби с едно насинено око, а другото — искрящо с чист измамнически блясък, разбира се, ще ги прати на погрешен адрес, му се стори неоснователно. Все пак провалът си е провал, а в Тилбъри хаус той се наказваше.
Захвана се с една статия за източниците на зараза в Уест енд — днес беше сам в редакцията, Родерик отсъстваше по болест, — когато влезе момчето в ливрея с бележка.
— Един гусин иска среща с вас, сър.
Пилбийм пое бележката с безразличие. Страданията бяха охладили устрема и плама му, искаше му се да е сам в този тъжен час и дори помисли да каже на момчето да предаде, че е излязъл. След това очите му попаднаха на името върху листчето: Джъдсън Коукър.
Нещо в ума на Пилбийм се размърда. Коукър? Откъде му беше познато това име? Коукър? Защо тези две прости срички му се струваха важни? Коукър?
Ахна, поразен от внезапно пронизалото го предусещане за откриваща се възможност. Спомни си. „Довиждане, господин Коукър“ — това бяха последните думи, които онова проклето момиче — кавалерското му отношение към Флик се бе поизпарило напоследък — изрече, преди да влезе в сградата. „Довиждане, господин Коукър.“ После я попитаха ще дойде ли на вечеря и тя отвърна „Разбира се“. Какво друго можеше да означава това, освен че имаше навика често да вечеря с този господин Коукър?