— Как изглежда? — изрева Пилбийм.
Момчето в ливреята се сепна. Не беше обичайно редакторският екип на „Светски клюки“ да изисква устни портрети на посетителите.
— Ами, човек — уклончиво отговори то.
Пилбийм разбра, че разпитът на този ненадежден свидетел би бил чиста загуба на време. Колкото и рядко срещано да беше името Коукър, той не се осмеляваше да се надява, че може да е същият човек. Ала все пак докато чакаше и нервно подръпваше мустачките си, надеждата не го напускаше. И когато вратата се отвори, обзе го такъв пристъп на въодушевление, че сърцето му почти спря. Сбъднал се бе шанс едно на милион. Същият този Коукър стоеше вчера на Сейнт Мери екс.
— Влезте, влезте — почти изпаднал в екстаз, покани той посетителя. — Ще седнете, нали?
— Благодаря — сърдечността му пообърка Джъдсън, но пък го и зарадва. Мисията му започваше да изглежда не толкова неосъществима.
Снощи Флик им разказа как я бе преследвал Пилбийм и как тя се бе изплъзнала. Разказа го несъмнено живо и вълнуващо, но Джъдсън се въодушеви преди всичко от откритието, че Родерик не е единственият редактор на „Клюки“. Познанията му за вътрешната организация в редакциите на седмичните вестници бяха слаби и досега си мислеше, че единственият човек, към когото можеше да се обърне, за да се поправи грешката с Тоди ван Райтър и „Копринените“, е оня нещастник, дето се опита да разбие главата на Бил. А от такъв човек беше безнадеждно да търси справедливост. Откритието, че Родерик има партньор, променяше нещата.
Той, разбира се, бе зареден с изключителна предпазливост. Предпазлив човек беше Джъдсън. По никакъв начин, мислеше си той, не бива да изпуска и дума, която да го свърже с Флик. Както разбра от разказа на Флик, Пилбийм я бе преследвал съвсем любителски. Седна, развеселен от мисълта колко ли би дал редакторът, ако узнаеше, че преследваното от него момиче идва всяка вечер в апартамента, където живее посетителят му.
— С какво мога да ви бъда полезен? — любезно попита Пилбийм.
— Ами, става въпрос за следното — започна Джъдсън. — Преди няколко седмици публикувахте във вашия вестник статия…
Пилбийм си погледна часовника:
— О, не знаех, че е станало толкова късно — възкликна той. — Вие не сте обядвали, нали?
— Не — отвърна Джъдсън, изпълнен с неочаквана надежда. И в най-смелите си мечти не бе предвиждал такъв късмет.
— Какво ще кажете да излезем да хапнем? Виждам, че имате да ми кажете интересни неща, можем да си поприказваме на масата.
— Да! — въодушеви се Джъдсън. — Да, наистина можем!
— Вие сте американец, нали?
— Да.
— Тогава да отидем в „Чешърско сирене“. Заслужава си. Надявам се, че не сте въздържател, нали?
— Не! — изпищя Джъдсън.
— Попитах, защото там поднасят един много специален порт…
— Портвайн! — промълви Джъдсън.
— Тъмнозлатист.
Очите на Джъдсън за миг се затвориха в молитвен екстаз.
— Водете ме — произнесе той с тихо благоговение.
Странно е доколко различни могат да бъдат мненията за един и същ човек. В Лондон десетки хора не обичаха Пилбийм. Ако например попитате Уилфред Слингсби какво мисли за мозъка на „Светски клюки“, няма да му стигне и час, за да ви отговори, като малко от коментарите му ще са подходящи за печат. А на Джъдсън Коукър той се стори един от най-приятните младежи, които е срещал през живота си.
Историческата таверна „Чешърско сирене“ много допадна на Джъдсън. Вярно, че не прояви особен интерес към бележитите й посетители в миналото, че почти не погледна към стола на доктор Джонсън, но пудингът с дробчета от чучулига — известният специалитет на заведението, — полят с няколко халби отлежало тъмно пиво, пробуди благодарствен отклик в дълбините на душата му. Още преди пристигането на тъмнозлатистия портвайн Джъдсън вече изпитваше известна трудност да се подсеща, че мъжът с леко замъглените очертания срещу него не е доверен приятел от детинство.
При това освен с портвайн и отлежало пиво Пилбийм изцяло спечели Джъдсън с проявеното разбиране по въпроса за „Копринените“. Станала е, съчувствено заяви Пилбийм, недопустима грешка. Но разумен човек като Джъдсън ще разбере колко трудно е изцяло да се предпази вестник като „Светски клюки“ от подобни, макар и редки грешки. („Разбира се, разбира се!“) Каквото и да се прави, от време на време се промъкват. („Точно така!“) И, разбира се, грешката трябва да бъде поправена още в следващия брой.
— Много мило от ваша страна — разнежи се Джъдсън.
— О, няма нищо, няма нищо!
— Така си е.
— Не, не.
— Така е, така е!
— Нищо подобно.
— О, така е, така е! — още по-енергично настоя Джъдсън. Пресуши чашата си и впери облени в обич очи в този толкова мил господин.