— Хайде! — извика той, двамата изскочиха и влетяха през портичката.
Градината, в която се озоваха, бе от онези резервати, в които всеки лист и венчелистче недвусмислено говорят за любящ стопанин. Спретнати колчета крепяха спретнати растенийца. Спретнати пътечки се виеха сред спретнати цветни лехички. От такива градини безцеремонните охлюви се оттеглят засрамени и изчервени, разбирайки, че са на свещена земя. Гледката би трябвало да вдъхне и на човешките нашественици Бил и Флик същото страхопочитание.
Но Бил и Флик бързаха, а когато бързаме, забравяме по-добрата половина от себе си. В този лабиринт от цветни лехи беше трудно да не излизат от пътечките. Стиснал Флик за ръката, Бил изтича напряко до един храст, който сякаш предлагаше поне временно скривалище.
От прозореца на приземния етаж едно изкривено пурпурно лице ги наблюдаваше с изражение на чистосърдечна ненавист. Две обезумели ръце блъскаха бясно по стъклото. Протестен вой като на измъчван демон стигна до ушите им, приглушен и все пак ужасяващ.
Не спряха нито за извинение, нито за обяснение. Ръка за ръка прегазиха през лехите и стигнаха до храста. Мушнаха се зад него само миг преди да видят как сър Джордж на свой ред влита като снаряд през портата.
2.
Инцидентът предизвика у сър Джордж Пайк подчертано злорадство. Видя в него справедливо възмездие за подлеците. Случката толкова го възбуди, че той отново се поддаде на непреодолимия си устрем и вместо да изчака да бъде закаран до мястото, заудря заплашително по стъклото, което го отделяше от шофьора, и изскочи от лимузината още двайсетина метра преди мястото на злополуката. Дългото физическо бездействие бе напрегнало нервите му и той нямаше търпение да действа. Тичаше покрай плета с всичката бързина, която разрешаваха късите му крачка.
Беше прегазил наполовина през цветните лехи, следвайки ясно очертаната диря на своя дивеч в рохкавата пръст, когато гръмовен отчаян рев го накара да спре.
— Стой! Какво правиш, дяволите да те вземат… такъв!!!
Видя един едър мъж с бледомораво лице в костюм за голф да ръкомаха застрашително от стълбите на къщата.
— …!…!!…!!! — натъртено изрази мъжът мнението си.
Сър Джордж бе така погълнат от преследването, че е съмнително дали тези прости, макар и изразителни слова можеха да го накарат да спре. Говорещият употреби две прилагателни и един глагол, които сър Джордж не беше чувал през живота си, но не интересът към значението им го накара да застине на място. Спря го внезапната поява иззад храстите на втори мъж в панталон от рипсено кадифе, особено респектиращ с голямата застрашително изглеждаща вила в ръката си, и — сякаш това не стигаше — придружен от мършав пес с неспокоен характер, който се приближи и взе безшумно да души пищялите на сър Джордж. Сър Джордж погледна песа и песът погледна сър Джордж, използвайки за целта кръгло червено око. Дори в спящо състояние не би могъл да бъде наречен красив, а сега изражението му бе определено отблъскващо с тази негова леко повдигната бърна, открила голям бял зъб. Колкото и спешни да бяха ангажиментите на сър Джордж, той реши да поостане.
Мъжът в костюма за голф се приближи.
— …!…! — започна той, обогатявайки речника на сър Джордж с ново съществително.
Собственикът на спретнатата къщурка и градинка, макар да напомняше с вида и държанието си пенсиониран индийски полковник от старата школа, всъщност се занимаваше със съвсем други неща и, технически погледнато, дори беше миролюбив човек. Това бе самият Монтагю Грейсън, известният автор на ведри оптимистични романи, и многобройните му читатели щяха да останат направо шокирани, ако можеха да го видят в настоящото му състояние. Но пък ако бяха запознати с фактите, трудно биха отрекли, че гневът му е основателен.
Най-сигурно може да събуди спящия у всеки от нас дявол борбата с дълга глава на ведър оптимистичен роман. Почти от три часа Монтагю Грейсън се гърчеше в кабинета си като прокълната душа, опитвайки се да вплете ексцентричен хумор и нежен патос в уводната сцена на новата си книга. И когато, поглеждайки за стотен път през прозореца, видя Флик и Бил да газят любимите му цветни лехи, цялата ненавист към героя и героинята моментално се пренесе върху двойката нашественици. Не беше и помислял, че е възможно толкова да мрази някого, докато на излизане от къщата не съзря сър Джордж. Тогава в миг осъзна, че изпитаното към Флик и Бил чувство е било само бледо въведение в омразата. Ако Монтагю Грейсън беше Данте, щеше начаса да се втурне да пише нов вариант на „Ад“, в който сър Джордж да се пържи в средата на най-долния кръг. Но понеже не беше, се задоволи да изхвърчи, преливащ от назрели до опасна степен чувства.