Упоен от перспективата, Огъстъс Бригс изгледа почти доброжелателно момчето, което пресичаше пътя. По правило не обичаше момчетата, но сега в благото си настроение не се подразни. Нямаше да го осиновява, но засега не мислеше и да го шамаросва. Просто го изгледа снизходително как изчезва през плета, и се завърна към мислите си. Два шилинга на Сапунения Сам при пет към едно…
Нещо изсвистя и изгърмя в тавана на колата. За миг Огъстъс Бригс остана с отворена уста. После проточи врат и установи, че наистина ставаше въпрос за камък. В следващия миг зърна надничаща над плета ухилена физиономия.
— Ммамк…! — възкликна Огъстъс.
Междувременно втори камък достигна целта. Шофьорът не беше човек на дълбоките чувства. Към повечето явления в света се отнасяше с пълно безразличие. Игликата по брега на реката беше просто иглика по брега на реката и нищо повече. Свята и гореща страст изпитваше единствено към боята на колата си. От ударите с камъни по лъскавия таван го заболя повече, отколкото ако го бяха уцелили по главата. С кратък яден рев изхвърча от колата, метна се през пътя и отприщи порой от красноречие.
За зла участ плетът, както установи, представляваше непреодолимо препятствие. През такъв плет момчетата се промушват като змиорки, но тръгне ли да ги гони, един шофьор непременно ще си съдере униформата. Наложи му се да си остане при словото. И докато изричаше на висок глас опис — неизбежно непълен, тъй като го съставяше в момента, и все пак внушителен — на онова, което възнамеряваше да стори на момчето, ако го хване, Бил и Флик се измъкнаха безшумно от засадата си.
Стреснат от шума на двигател, Огъстъс се обърна. Колата бързо се отдалечаваше със съвсем неупълномощен водач зад волана.
3.
Първото, което Бил направи след завръщането си в Лондон, бе да остави колата, следвайки напътствията на Флик, пред къщата на сър Джордж на Манчестър скуеър. Нямаше желание да добави и кражба към другите покушения срещу джентълмена. После спря такси и заведе Флик на вечеря. Чувстваше нужда да се освежи след събитията, а и на двамата им бе ясно, че възникналата ситуация изисква неприбързан и трезв анализ.
— Просто не мога да проумея как вуйчо ти — започна той, след като келнерът ги остави сами на масата в тихия ъгъл — е открил, че може да си в Мърмонт меншънс. Защото очевидно не минаваше случайно оттам?
— Май че така излиза. По никаква друга причина не би стъпил в Батърси.
— Във всеки случай вече знае къде да те търси. Въпросът е какво ще правим оттук нататък?
Флик чертаеше фигурки по покривката с вилицата. Тя огледа постепенно изпълващия се ресторант. В Холи хаус бе водила затворен живот с редки вечери навън в общоприетите островчета на охолството като „Риц“, „Кларидж“ и „Карлтън“. Този вид места й бяха непознати. Какви ли бяха хората по масите наоколо? Бил повтори въпроса си.
— Какво ще правим?
— И аз се чудя — отвърна Флик, но с известна вялост, тъй като преследването бе поизчерпало емоциите й. Не й се говореше за сериозни неща и насочи вниманието му към ресторанта: — Как му е името на това място?
— „При Марио“ — осведоми я Бил.
— Защо избра него?
— Помислих си, че е най-малко вероятно в него да срещнем вуйчо ти Джордж. Със Слингсби обядвахме тук. Защо? Не ти ли харесва?
— Да, мисля, че е… О!
Тя гледаше към вратата и той видя как лицето й, позаруменяло от храната, отново пребледня. В широко отворените й очи се изписа искрен ужас и за миг през ума му мина абсурдната мисъл, че сър Джордж може да се е появил и тук като от шапката на фокусник. Обърна се и за свое успокоение видя, че го нямаше. Един посетител прекосяваше салона в търсене на маса, но не беше сър Джордж. Беше млад мъж в карирано палто, с черна коса, разкрасен, ако можем така да се изразим, с някакво подобие на мустаци върху горната устна. Бил не помнеше да го е виждал, затова погледна Флик въпросително. Тя беше станала още по-бледа.
— Видя ли? — прошепна тя.
— Какво да видя? — недоумяващо попита Бил. — Оня в карираното палто ли?
Флик кимна.
— Пилбийм!
Бил остави приборите на масата. Погледна невярващо Флик, обърна се пак и огледа карирания, замръзнал от изненада, вторачен в тях с отворена уста. И най-скъпо платената филмова звезда не би могла да изиграе по-убедително изумление.
Бил позеленя. Не беше лесно да бъде изваден от ведрото си предразположение към живота, но понякога и това се случваше. Родерик Пайк го постигна с удар с бастун по главата, Пърси Пилбийм — просто влизайки в ресторанта. След перипетии като днешните, човек не вижда нещата, окъпани в светлината на чистия разум.