Ресторантът беше открит за цялото лондонско население и Пърси Пилбийм имаше пълното право да вечеря тук, ала в очите на Бил, гонен днес от работодателя му от Батърси почти до Брокет Хол в Хартфордшир, присъствието му на това място бе толкова скандално, колкото за ведрия романист Монтагю Грейсън нахълтването на сър Джордж Пайк в цветните лехи.
Това е преследване, почувства Бил, отблъсна стола си и се изправи с вирната брадичка.
— Къде отиваш? — стресна се Флик.
В следващия миг стана ясно къде. Крачеше по пътеката право към масата, на която нашественикът бе междувременно настанен от услужлив келнер. Когато стигна до нея, постави ръчищата си на покривката, наведе се и се вторачи в помощник-редактора на „Светски клюки“. Много от отдавна над Пърси Пилбийм не се бе надвесвала толкова внушителна и толкова враждебно изглеждаща маса. Той се сви на стола си.
— Името ви Пилбийм ли е?
Пилбийм преглътна:
— Ъхъ…
Бил се наведе още по-напред. На сътрапезниците по околните маси картината изглеждаше съвсем естествена за ресторант — някой е зърнал стар приятел и идва да му каже драга дума. Пилбийм много щеше да се изненада, ако осъзнаеше колко погрешно хората тълкуват ставащото. За момента се питаше защо никой не се втурва да предотврати неминуемо убийство. Като събирач на скандали за „Светски клюки“ се бе озовавал в няколко неприятни ситуации, но в сравнение със сегашната те изглеждаха като детски игрички. За един кратък миг срещна очите на Бил и отмести поглед, ужасен от кръвожадната им настървеност.
— Забелязахте ли, че вечерям с госпожица Шеридан? — изсъска Бил.
Пилбийм се опита да каже „Да“, но думата заседна в гърлото му.
— Чудесно — каза Бил. — Знаете ли какво ще направим?
Върху лицето на Пилбийм като че ли понечи да се появи плаха усмивка, предназначена да покаже, че е готов с най-голяма готовност да обмисли всяко предложение, което ще направи Бил.
— Ще си седиш на мястото — загука Бил, свивайки и отпускайки юмрук колкото свински бут пред хипнотизирания поглед на Пилбийм, — докато излезем. И тогава ще продължиш да седиш поне още десет минути. Съветвам те дори да са малко повече, за по-сигурно. Внимавай, ще държа вратата под око. Разбра ли?
Пилбийм отвърна, че е разбрал.
— Само гледай да не се разсееш и да забравиш — загрижено го посъветва Бил.
Пилбийм каза, че няма да се разсее. Бил кимна и се върна на масата си. Пилбийм взе вилицата и боязливо набоде парче сардина.
— Какво каза? — попита нетърпеливо Флик.
Бил се позамисли.
— Не каза кой знае какво. Но мисля, че разбра.
— Разбра?
— Разбра, че не бива да става десет минути след като си тръгнем.
— Няма да остане! Ще скочи веднага, след като излезем, и ще ме проследи.
— Едва ли — поклати глава Бил. — Имаш ли нещо против да си сменим местата? Така ще мога да го наблюдавам. Не че е наистина необходимо. Не си разваляй вечерята заради такива дреболии — окуражи я той. — Опитай тази риба, изглежда чудесно.
С нежна загриженост я накара да хапне и установи доволен, че настроението й се подобри. Когато келнерът донесе кафето, реши, че е време да обсъдят сериозно положението. Нахълтването на Пилбийм, добавено към шока от разкритието, че сър Джордж е попаднал на следата към рая в Батърси, бе доста тревожно и в паузите на разговора той се замисляше.
— Трябва да се опитаме да изясним нещата. Май ни сгащиха — започна той.
Флик кимна. Метафората й беше непозната, но разбра значението й.
— Да видим сега — продължи Бил. — Твоят план е да се криеш, докато твоите хора не извадят бялото знаме и не кажат, че женитбата за Пайк отпада. Така ли е?
— Да, но как да се крия, като попаднаха на следите ми? Знаят къде живееш, всеки момент могат да разберат и аз къде живея.
— Така е. Явно не можеш вече да идваш в Мърмонт меншънс.
— Да.
— Има два изхода — продължи безпристрастно Бил.
— Можем да сменим квартирите…
— Но дори да си сменя квартирата, през цялото време ще съм на тръни, очаквайки вуйчо Джордж да изникне отнякъде.
— Така мисля и аз. Не си заслужава. Това бягство като дивеч не може да продължава вечно. Ще си разбиеш нервите. Затова предлагам да изчезнеш съвсем.
— Как така съвсем? Къде?
— В Ню Йорк.
— В Ню Йорк!
— Всичко съм обмислил — самодоволно отговори Бил.
— Между нас казано, планът ми се струва чудесен. Трябва ни само един ден, колкото да ти извадим паспорт.
— Но какво ще правя в Ню Йорк?