— Има две възможности. Можеш да отидеш при чичо ми Кули в Уестбъри, където се видяхме за пръв път.
Флик поклати глава.
— Опасно е. Няма начин той да не изпрати телеграма на вуйчо Синклер, че съм там. Големи приятели са.
— Вярно. Тогава остава другата възможност, да пиша на Алис Коукър. Тя ще се погрижи за теб.
Ако Бил не беше отместил поглед, за да си вземе кибрита, щеше да се сепне от изражението на Флик в този миг. Тя го гледаше изумена. Умът й не го побираше, как може да е толкова глупав, та да си помисли, че би се приближила и на километър до ненавистната госпожица Коукър, каквото и да ставаше. Вярно, че самата тя не бе промълвила и дума, за да изрази искреното си убеждение, че Алис Коукър е най-ненужната жена на света, но смяташе, че той би трябвало да го е доловил инстинктивно. Прехапа устни, сините й очи се замъглиха.
— Страхотно момиче е — продължи Бил, нетактично разпален. — Ще ти хареса.
— Така ли? — промълви омърлушено Флик.
— Ей, слушай, още сега ще напиша писмото! — той повика келнера и след малко на масата се появиха писалка, мастило и хартия. — Страхотен план, нали, всичко решава.
Флик го наблюдаваше, стиснала юмручета под масата. Заливаха я противоположни чувства. В един миг й се искаше да зашлеви този глупак, а в следващия — да зарови лице в дланите си и да заплаче. По-трудно й беше да се пребори с второто желание. С какво безгрижие предлагаше тя да си отиде от живота му дори без намек, че ще му липсва! Нямаше логика, разбира се. Той просто се опитваше да й помогне. Но жените невинаги са логични.
Сама по себе си идеята да замине за Америка беше добра, дума да няма. Вражеските действия бяха превърнали Лондон в невъзможно скривалище. Тя просто не можеше да продължи да бъде преследван дивеч, както се изрази Бил. В Ню Йорк щеше да се чувства на сигурно място, имаше и пари.
— Ето!
Флик взе писмото и го сложи в чантата си.
— Благодаря ти — отвърна тя. — Май можем вече да тръгваме, нали? Доста съм изморена.
— Добре — съгласи се Бил. — Ще те кача на такси и след това ще се повъртя малко наоколо, ако приятелчето Пилбийм реши да се втурне на лов.
Но Пилбийм не се втурна. Той бе изцяло погълнат от една пилешка кълка и докато Бил и Флик минаваха по пътеката, дори не си позволи да отклони поглед към тях. Девизът му беше „Сигурността на първо място“.
Бил затвори вратата на таксито.
— Лека нощ — пожела й той. — Да не загубиш писмото.
— Няма, разбира се — увери го Флик. — Лека нощ.
Бил се върна при вратата на ресторанта и зае застрашителна поза. Таксито зави зад ъгъла към Шафтсбъри авеню. Една ръка му махна през прозореца.
Таксито едва бе стигнало Ковънтри стрийт, когато същата ръка се показа отново. Този път стискаше парченца хартия. Пръстите се отвориха и с яден жест разпиляха късчетата по улицата.
4.
Корабът „Хомърик“ се готвеше да отплава от пристанището на Саутхемптън. Палубите и коридорите бяха претъпкани с пътници и изпращачи. Флик се наведе над перилата и се вторачи в искрящата на слънцето вода. Бил се загледа в кръжащите над главите им чайки. От няколко минути разговорът не вървеше, възцарило се бе странно напрежение. И двамата се чувстваха неловко.
— Скоро ще тръгне — проговори Бил, колкото да каже нещо.
— Да.
Чайките се стрелкаха насам-натам из кобалтовото небе.
— Този кораб е един от най-удобните в света — продължи Бил.
— Така ли?
— Мисля, че ще пътуваш добре.
— Надявам се.
— Много се гордеят с обслужването на пътниците.
— Чудесно.
Бил не беше сигурен дали се натъжи или изпита облекчение от вика „Всички изпращачи на брега“, който поставя край на тягостните понякога изпитания на изпращането. Допреди няколко минути всичко беше весело. От слизането от влака и през първите петнайсет минути на кораба Флик беше приказлива и весела. Но после сякаш се спусна облак и тя изпадна в поредица от дълги мълчания и едносрични отговори.
— Май трябва да тръгвам — каза той.
— Да.
— Надявам се да пътуваш приятно.
— Благодаря.
— Ще ти е забавно да видиш отново Америка след толкова години.
— Да.
— Ще се грижа за Боб.
— Благодаря ти.
— Е, трябва да тръгвам.
— Да.
Една чайка прелетя толкова ниско над главата на Бил, че той неволно сви глава. Засмя се нервно.
— Колко много изпращачи — отбеляза той.
— Да.
— Приятели, предполагам — разсеяно продължи Бил.
— Сигурно.
Един стюард с глас на изтерзана йерихонска тръба още веднъж призова всички, които няма да пътуват, да слязат.
— Вече трябва да слизам — обяви Бил.
— Май ще е най-добре.