Учителят сграбчи един кичур от оплешивяващата си коса и изстена глухо. Допълнителните петдесет долара на месец бяха повдигнали заплатата му до нелоша сума, но често му се струваше, че не получава почти нищо за онова, което бе длъжен да понася.
— „Не моа му гепи края“! — повтори отчаян. — Не чувстваш ли, че така не се говори?
— Н’нам дъли са говори така — разпали се Хорас, — ама се разбира, нъли тъй?
— Сър — додаде господин Бастабъл автоматично.
— Сър.
— И стига с това „нъли тъй“. Казва се „нали“ или „нали така“.
Той изгледа ученика си с помръкнали очи. Времето бе душно, нервите му съвсем се бяха опънали.
— Непоправим си! Изобщо не знам какво да правя с теб. Не проявяваш никакъв интерес към заниманията. А би трябвало да ти дойде умът в главата при тези шансове и възможности…
— Тъй, тъй — отегчено отвърна Хорас. — Знам, човек трябва да развива способностите си и тинтири-минтири!
— Не се казва „тинтири-минтири“!
— Добре де.
— Да, сър! — поправи го съкрушен господин Бастабъл.
— Да, сър.
Учителят се тръшна на стола, който изпука в знак на протест.
— Осъзнаваш ли, че се намираш в положение, за което хиляди момчета могат да мечтаят само?
— Не чувстваш ли, че тъй не се говори? — направи му забележка Хорас. Колкото и да ненавиждаше уроците, отделни моменти от тях се запечатваха в съзнанието му. — Не бива да се свършва изречението на „само“. На, видя ли, и аз те гепих! — извика той със самодоволство, което накара учителя не за пръв път да осъзнае, че любимият му исторически персонаж е цар Ирод. — С твоите камъни по твойта глава!
Всеки учител е политик по душа или поне е длъжен да бъде. Господин Бастабъл благоразумно схвана уязвимостта на позицията си и се впусна в контраатака, отправяйки критика към произношението на ученика си.
— Искам да се научиш да говориш правилно — заяви той надменно. — Този твой акцент е отвратителен. Ето! — извади една масивна книга. — Няма смисъл да те уча на френски, преди да си заговорил правилно на английски. Прочети една-две страници на глас. И се опитай да го направиш като човек, а не като — той потърси подходяща метафора, — като носач на стикове на третокласно игрище за голф.
— Че к’во им е на носачите? — поиска да знае Хорас, който познаваше един-двама и в по-свободните си дни сам беше вършил тая работа.
— Започвай, стига си дрънкал — господин Бастабъл отказа да бъде въвлечен в спор. — Започни от страница деветдесет и осма.
Хорас взе книгата „История на средновековието“ от Том Бийкън с неприкрито отвращение.
— „През тоа период“… — започна мрачно.
— Този.
— „През този период манастирите в Ивропъ“…
— Европа.
— Казах Ивропъ — възмутено възропта Хорас. — „През този период манастирите в Ивропъ са богати и техните църкви съперничат с катралите“…
— Кате-д-ралите.
— „… по размер и великолепие, когато свети Бернар…“ — той поспря, за пръв път леко заинтригуван. — Ей, знам един, дет има санбернар. Ама пес, ти казвам, рунтав, с червени очища…
— Продължавай — хладно го прекъсна господин Бастабъл.
— „Свети Бернар, най-великият пред-ста-ви-тел на средно-ве-ков-ното мона-ше-ство…“ Божичко! — възкликна Хорас, останал без дъх, масажирайки схванатата си челюст, — „… е роден през 1091 година във Фонтан, Бурундрия.“
— Бургундия.
— „Бургундрия. Произхождал от благородно семейство. Майка му имала шестима синове и една дъщеря, която отрано отдала на Бога. Бернар бил третият син, красив, деликатен и изтънчен младеж, висок, със светлоруса коса, бяла кожа и сини очи, от които струяла свръхчовешка чистота.“
Той спря погнусен. Не знаеше кой знае колко за светците, но вече бе наясно, че този свети Бернар никак не му харесва.
— Тряа да е бил гулям мухъл тоя — изсумтя той.
Господин Бастабъл се канеше за пореден път да го порицае, когато на вратата леко се почука.
— Извинете, че ви прекъсвам, сър — измънка Робъртс, тъпчейки стеснително на прага.
— Да не ти пука, Боби! — окуражи го с признателност Хорас.
— Какво има, Робъртс?
— Професор Апълби е дошъл да се види с младия господин Хорас, сър. Господин Парадийн ще ви бъде благодарен, ако му разрешите за малко да слезе в библиотеката.
Думите на Робъртс предизвикаха всеобщ ентусиазъм. Хорас засия както навярно атиняните, получили добрата вест от Маратон. Господин Бастабъл също не бе разочарован. Беше съвестен педагог, готов да изкара урока докрай, но от мисълта, че е освободен от присъствието на Хорас, се почувства като помилван затворник.
— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи той.