— И аз не’ам нищо против — обяви Хорас.
Той напусна развеселен затворническата си килия. С вид на човек, от чиито рамене се е смъкнал тежък товар, господин Бастабъл запали цигара и качи крака върху масата.
2.
Пристигането на професор Апълби завари господин Парадийн на обичайното му място, заровен в книгите. Тъкмо бе прибрал стълбата и върху и без това претрупаната маса се мъдреше нова купчина разпадащи се томове, когато Робъртс съобщи за посетителя.
За момент господин Парадийн се почувства като куче, на което издърпват кокала, но любезността все пак надделя и той посрещна професора със сърдечна усмивка.
— Много мило от ваша страна, че сте дошли.
— Минавах наблизо и реших да се отбия да видя как е малкият. В момента има урок, предполагам?
— Сигурно. Няма ли да седнете?
— Благодаря, драги ми Парадийн, благодаря.
Професор Апълби се отпусна в един стол с облекчената въздишка на човек, терзан от здравословни проблеми. Избърса куполообразното си теме с копринена кърпичка и позаглади бялата си брада с крехки пръсти. В този миг особено напомняше добродушен вехтозаветен малък пророк. Кротките му очички обходиха полиците с книги и сякаш за миг блеснаха с хищно пламъче, но после лицето му се разтопи в обичайната си благост.
— Жега — отбеляза той.
— Много пече. Тук задушно ли ви е?
— О, не. Обичам мириса на старинните книги. Никога не ми е задушно в библиотека.
Благоразположението на господин Парадийн се засили.
— Как е Хорас? — попита професорът.
— Физически отлично, иначе…
Професор Апълби вдигна ръка:
— Знам какво искате да кажете, драги ми Парадийн. Каните се да ми съобщите, че малкият не се отнася задълбочено към учението.
— Никак даже. Учителят му, господин Бастабъл, казва, че много трудно събужда у него някакъв интерес.
— Не се учудвам. Никакъв ентусиазъм, нали?
— Никакъв.
— И това ще стане — увери го професорът. — Ще стане. Трябва да имаме търпение, Парадийн, търпение. Повече търпение от полипите, когато изграждат кораловия риф. Предчувствах, че ще стане така. По мой съвет осиновихте едно съвсем необразовано момче, дете от народа, и продължавам да смятам, че бях прав, когато ви дадох този съвет. Много по-добре е, въпреки първоначалните разочарования, да се работи именно върху такова дете, с неошлайфан от чужди влияния ум. Не се тревожете. Без съмнение много по-лесно щеше да е, ако бяхте осиновили дете от добро семейство, но аз съм твърдо убеден, че крайният резултат именно в този случай ще е блестящ. Хорас е с чиста душа. Не е бил обработван от други и вие рано или късно ще пожънете наградата си. Рано или късно, сигурен съм в това, ще видите как малкият ще започне да подражава на маниерите ви, да придобива вашите вкусове.
— Чудна работа, май наистина е така — замисли се господин Парадийн.
— Нищо чудно няма — увери го професорът с мека усмивка. — Познанията ми по психология рядко са ме подвеждали. Но какво ви се вижда чудно? Нима вече се проявяват такива признаци?
— Ами да. Чудно е например, Апълби, че единственото нещо освен яденето, към което Хорас проявява интерес, е тъкмо библиотеката ми.
Професорът се прокашля и обърна очи към тавана.
— Чудесно! — възкликна меко.
— Все се мотае тук и ме пита кои книги са най-редките и най-ценните.
— Ето я зараждащата се интелигентност! Невръстният мозък започва да се развива, да израства. Също както растението търси слънчевата светлина.
— Значи има надежда?
— От самото начало — увери го професорът — възлагам огромни надежди на Хорас. От самото начало…
— Може би като поучи една-две години в Англия…
— Какво! — изпищя Апълби.
Само допреди миг сякаш нищо не бе в състояние да извади от равновесие този благообразен мъж. И изведнъж едва ли не изпадна от стола, тревожно вторачен в домакина. Ченето му висна, бялата му брада се разтрепера от вълнение.
— Ще го пратите да учи в Лондон! — изпъшка той.
— Сам ще го заведа — поправи го господин Парадийн. — Тръгвам след няколко дни на едно отдавна отлагано посещение при моя стар приятел Синклер Хамънд. Възнамерявам да взема Хорас с мен и да го запиша в някое от големите английски училища, вероятно Уинчестър. И Хамънд го е завършил.
— Но дали е разумно? Дали е подходящо?
— Решил съм го — отвърна господин Парадийн с онази агресивна нотка, която неведнъж бе предизвиквала недружелюбни коментари в семейството.
Професор Апълби подръпна брадата си. Безпокойството му бе очевидно. Господин Парадийн смътно се почуди защо гостът му приема толкова навътре новината.
— Но какво образование получават момчетата в тези английски училища! Та то е толкова повърхностно и механично. Вземете всички тези романи от по-младите английски писатели…