— Не чета романи — сопна се господин Парадийн.
— А и това пътуване до Англия… Не се ли страхувате да оставите книгите си, безценните си книги незащитени?
Веселият смях на господин Парадийн прозвуча на посетителя му като погребален звън.
— Като че ли досега никога не съм оставял къщата! Та аз постоянно пътувам. Нали бях на път и когато ви срещнах. Как ще са ми незащитени книгите, само някой да се опита да премине през металните капаци на тези прозорци. Или да се провре през вратата. Цялото помещение се затваря като трезор на банка.
— Разбирам — посърна професор Апълби.
— При това библиотеката ми е застрахована, а и аз ще взема най-ценните издания в Англия.
— А? — стресна се професорът, сякаш пръстите му, разресващи брадата, внезапно се бяха натъкнали на змия. — Ще ги вземете с вас?
— Да, Хамънд също е колекционер. Ще им се зарадва като на свои.
— Така ли? — лицето на професора светна като лятно небе, когато слънцето се измъкне иззад облак. — Наистина ли?
— Да, той е един от малкото колекционери, които не страдат от дребнава завист.
— Сигурно е чудесен човек.
— Много би ви допаднал.
— Убеден съм… Разбира се, в Англия ще дадете книгите на съхранение в някоя банка или трезор…
— Не, не виждам защо. Книгите не са като бижутата, стойността им е скрита за невежите очи. И да проникне крадец в дома на Хамънд в Уимбълдън, едва ли ще му стигне мозъкът да вземе купчина вехти книги.
— Вярно, вярно.
— Смятам да ги държа в спалнята си в обикновен куфар.
— Чудесна идея… А! Ето го и младия ни приятел. Здравей, Хорас!
— Здрасти!
Професор Апълби си погледна часовника.
— Небеса! Изгубил съм представа за времето. Трябва веднага да тръгвам, за да хвана влака. Надявам се, че малкият ще бъде освободен, за да ме изпрати до гарата? Благодаря. Вземи си шапката, Хорас. Да побързаме.
Въпреки последното изявление професор Апълби пое със спокойна стъпка по алеята. Вървеше като измъчван от мазоли и нареждаше:
— Голям късмет, че реших да се отбия днес. Тоя дъртак не може да си седи на задника. Намислил е да те води в Англия.
Хорас се закова на място.
— Мен? В Англия! Че защо?
— За да те записва в училище.
— Кой, мен?!
— Да, теб.
— Е, т’ва е! — Хорас беше искрено потресен. — Знаех си аз, през ушите ми ше излезе това осиновяване! Малко ми е тук, всички да ми крещят и да ми набиват тоа френски в чутурата. Ама поне си мислех, че се некой ден ше свърши… На училище! Няа да стане! Ник’во училище, ни в Англия, ни никъде!
— Много говориш — скастри го професор Апълби. — Да беше млъкнал малко, за да чуеш какво ще ти кажа. Няма да се наложи да ходиш на никакво училище. Дъртият е тръгнал за Англия при някакъв друг маниак като него и взема най-ценните си книги със себе си. Там най-лесно ще можеш да направиш бърза чистка и да духнеш. Смята да ги държи в куфар в стаята си.
— Айде бе! Тук си ги заключва, като че ли са от злато, а там щял да ги държи в стаята си!
— Сам ми го каза. Убеден е, че никой няма да им посегне. Като си помислиш, наистина кой обирджия ще ти мъкне някакви мухлясали книги.
— Има нещо такова — съгласи се Хорас.
— Ще пратя и Джо в Лондон, двамата ще изпипате работата.
— Става. Ей, глей к’во парче!
Стройна девойка с руса коса, тънка фигура и изморен вид идваше насреща им по пътя от гарата. Хорас я огледа от главата до петите, докато се разминаваха, и завъртя глава след нея, докато не получи един педагогичен шамар по врата от строгия си спътник.
— Стига глупости! — в гласа на професор Апълби с особена отчетливост прозвучаха старозаветни нотки. — Ще ме слушаш, като ти говоря! Набий си го в дървената глава!
— Добре де — примири се Хорас.
3.
Момичето, което толкова се хареса на Хорас, стигна до имението на господин Парадийн и се насочи към къщата. С изненада откри колко познато й беше всичко. Ето го смешния дървен покрив, ето го прозореца на стаята, която беше нейна, а там между дърветата проблясваше езерото. Очите й се замъглиха и тя въздъхна леко. На мястото си бяха и кабините за преобличане, трамплинът за скокове — съвсем същите като тогава, когато беше на шестнайсет години, само кожа, кокали и лунички.
Тя натисна звънеца и след малко икономът Робъртс влезе в библиотеката, където господин Парадийн пак се бе покатерил на стълбата.
— Какво има? — разсеяно попита господарят на дома.
— Дошла е една дама, сър.
Господин Парадийн едва не падна от стълбата. Събитието бе извънредно рядко, всъщност безпрецедентно.