— И коя е тя?
— Някоя си госпожица Шеридан, сър.
Между Флик и Робъртс не се състоя трогателна среща. Всеки от тях бе приел другия за непознат. Флик помнеше, че преди пет години в къщата имаше някакъв иконом, но личността на Робъртс не бе останала в съзнанието й. А дори и да не бе забравил едно момиченце, гостувало в къщата през третата година от службата му, Робъртс не би бил в състояние да установи връзка между него и тази привлекателна млада дама.
— Каза ли какво иска?
— Не, сър.
— Къде е сега?
— Поканих я в дневната, сър.
— По-добре я доведи тук.
— Да, сър.
Подозрението, че посетителката е дошла да събира средства за някое благочестиво начинание, изчезна веднага след като въведоха Флик при господин Парадийн. В периодичните си попълзновения срещу кесията му църквата прибягваше до услугите на невзрачни женици на средна възраст. Недоумението се изписа така ясно на лицето му, че макар да не беше в най-ведро разположение на духа, Флик се позасмя:
— Очевидно не ме помните, господин Парадийн.
— Ъъъ, честно казано…
— Да, доста отдавна беше. Гостувах тук преди пет години с вуйчо ми Синклер Хамънд.
— Небеса! — господин Парадийн, който се бе задоволил да я приветства с леко кимане отдалече, се втурна и разтърси ръката й. — Никога нямаше да те позная. Та тогава ти беше още дете, за Бога! Спомням си, разбира се. Значи ето те пак в Америка. Тук ли живееш вече? Омъжила си се за американец, така ли?
— Не, не съм омъжена.
— Значи само на гости? Е, колко се радвам да те видя пак, драга моя. И тъкмо навреме пристигаш. Представяш ли си, заминавам за Англия при чичо ти!
— Знам, точно затова дойдох. Вуйчо Синклер иска да ме отведете с вас в Англия. Не получихте ли телеграмата му?
— Телеграма? — изненада се господин Парадийн. — Не си спомням да съм получавал телеграма.
Той натисна звънеца.
— Робъртс, да е идвала телеграма за мен?
— Да, сър, вчера. Ако си спомняте, сър, аз ви я донесох тук, но вие бяхте зает с книгите и ми казахте да я оставя на масата.
Масата бе цялата зарината с книги и листа. Господин Парадийн се рови известно време и развя победоносно плика с телеграмата. Свалил от себе си отговорността, Робъртс напусна стаята.
— Наистина трябва да се извиня — каза господин Парадийн. — Имам лошия навик да забутвам някъде писмата си. Но една телеграма е важно нещо. Робъртс трябваше да ми напомни.
Той разкъса плика и прочете написаното.
— Да, чичо ти пише, че ще дойдеш, и пита дали не бих те взел с мен в Англия. Разбира се, че ще те взема. За мен ще е удоволствие. Къде си отседнала? При приятели в Ню Йорк?
— Не, съвсем сама съм.
— Сама! — господин Парадийн нагласи обратно изпадналите си очила и се втренчи в нея. — Искаш да кажеш, че чичо ти е позволил да дойдеш тук съвсем сама?
— Избягах — простичко обясни Флик.
— Избяга!
— От къщи. А сега — тя се усмихна криво и сви рамене — бягам обратно.
И с очила господин Парадийн се затрудняваше да я разгледа толкова подробно, колкото му се искаше. Направи крачка напред, взрян в почуда.
— Избяга от къщи? Но защо?
— Искаха да се омъжа за нежелан от мен човек. Не вуйчо Синклер, той е толкова мил. Леля Франсес и вуйчо Джордж настояваха.
Господин Парадийн би оценил поставена на това място бележка под линия, която да му изясни тези двама нови персонажи, но не се реши да прекъсне интригуващото повествувание.
— Стана доста неприятно — продължи Флик, — така че избягах и дойдох тук. Мислех, че ще мога да си намеря работа.
— Но това е безумство!
— Всъщност нещо такова казаха и навсякъде, където попитах за работа. Не съм си и помисляла, че може да съм до такава степен нежелана. Имах малко пари, мислех си, че ще ми стигнат за дълго, но те просто се изпариха. Една нощ дори ми откраднаха чантата с почти всичко, което имах. Това ме довърши. Издържах още два дни, след това с последните два долара пуснах телеграма до вкъщи.
Макар и способен да изригва като вулкан, господин Парадийн беше мек човек с романтично сърце. Историята на Флик го разчувства.
— И после?
— Получих телеграма да дойда при вас и че вие ще се погрижите да ме върнете в Англия.
— Скъпо дете, разбира се. Ей сега ще ти приготвят стаята. Същата отпреди пет години.
— Май съм пълна глупачка…
— Нищо подобно! — разпали се господин Парадийн.
— Как можа да кажеш такова нещо! Изобщо не си глупава… Искаш ли чай?
— Да, ако може.
Звънецът за прислугата помогна на господин Парадийн да скрие неудобството си. Имаше нещо болезнено патетично в смирението на това момиче, съвсем неотдавна проявило толкова дързост и характер, че да избяга от дома си, да прекоси Атлантика и да си опита късмета в чужда страна. Докато чакаха чая, той се разхождаше из стаята с гръб към нея, прехвърляйки книгите си.