— Но ако се прибереш у дома — подхвана той, след като Флик изпи една чаша и се посъвзе, — ще трябва да се омъжиш за онзи, когото ненавиждаш…
Съзнаваше, че навярно е нетактично да човърка чужда рана, но любопитството бе надделяло. Чувстваше се като дете, на което разказват приказка.
— О, не го ненавиждам — отвърна Флик с равен глас.
— Въпросът е, че обичам друг човек, който обаче не ме обича. Затова си казах, защо пък да не се омъжа и за Родерик. Опитът да живея в Ню Йорк без пукнат грош доста промени възгледите ми за живота. Ще имам спокоен дом и много пари. Човек трябва да е практичен, нали? — тя стана и закрачи из стаята. — Колко много книги имате! Много повече от вуйчо Синклер.
— О, той притежава някои извънредно ценни издания — великодушно каза господин Парадийн.
Искаше му се да научи нещо повече за човека, когото тя обичаше, без той да й отвръща с взаимност, но разбра, че тя смята разказа си за приключен и едва ли ще му отговори. Приближи се до нея и несръчно я потупа съчувствено по рамото. Тя се обърна, в очите й имаше сълзи. За да излезе от положението, господин Парадийн взе снимката, която гледаше Флик. На нея се мъдреше в цял ръст снажен младеж във футболен екип с присъщата за снажните младежи във футболни екипи вдървеност.
— Племенникът ми Уилям.
Флик кимна.
— Знам.
— Да, разбира се, и той беше тук, когато гостувахте с чичо ти.
— Изглежда много силен — забеляза Флик просто за да каже нещо.
— Силен е, но е един мързелив, безполезен негодник!
Флик хлъцна.
— Не! О, извинете, но вие не знаете колко усърдно работи той, за да разреши проблема с вашето лондонско представителство.
— Ами! — господин Парадийн си сложи очилата. — Откъде знаеш?
— Аз… срещнахме се…
— В Лондон?
— Да.
— Странно. Къде го срещна?
— Ъъъ, в нашата градина…
— Какво казвам аз! Прекарва си времето по градински увеселения!
— Не беше точно градинско увеселение. Той наистина прави всичко възможно, за да разбере защо толкова са спаднали постъпленията.
— Ами…
— Така е — настоя Флик, без да се стресне от гнева на стареца. Сигурно не беше случайно, че той още държи снимка на Бил в своето светилище, библиотеката. — Ще ви кажа какво е открил досега. Разбра, че господин Слингсби продава почти всичката ви целулоза на една фирма „Хигинс и Бенет“ за съвсем малка печалба, когато има много по-добри предложения.
— Какво?
— Крайно съмнително. Аз мисля… и двамата мислим, че господин Слингсби не е съвсем честен човек.
— Глупости! Той е най-точният и способен мъж, когото съм срещал! А аз разбирам от характери…
— Май все пак не разбирате толкова добре от характери, след като смятате Бил за мързеливец и безполезен негодник — внимателно го прекъсна Флик.
— Виждам, че си доста приятелски настроена към него!
— Така е.
— Та ти едва го познаваш!
— Познавам го от години…
— Добре, така да е. Интересно е това, което ми казваш, за продажбите. Не го проумявам. Каза ли ти Уилям как е разбрал?
— Не, но той е ужасно умен.
— Хм! Не съм забелязал досега…
— Сигурна съм, че ако му дадете работа във вашата компания, ще направи чудеса.
Господин Парадийн се засмя.
— Ако реша да основа клуб в подкрепа на всички уилямовци като него, ще знам къде да му намеря президент!
— Струва ми се, че е малко засегнат, задето не сте му писали, откакто е в Лондон, за да попитате докъде е стигнал.
— Обзалагам се, че и за миг не се е сетил за мен — господин Парадийн беше безпощаден. — Все пак ако мислиш, че е станал толкова чувствителен, ще му пратя телеграма от кораба, за да се видим.
— Чудесна идея.
— Но не му знам адреса.
— Мърмонт меншънс № 9, Принс ъф Уейлс роуд, Батърси парк — без да се замисли, изрецитира Флик.
— Боже! Откъде знаеш?
— Той ми го каза.
Господин Парадийн я изгледа озадачен.
— Не знам колко време сте си говорили в тая ваша градина, но май не е останало много нещо, което да не ти е казал. Предполагам, че не се е отзовал особено благоприятно за мен…
— Каза, че сте злато човек, а искате хората да ви мислят за чудовище, но никого не сте излъгали досега.
Тя пристъпи и леко го целуна по темето.
— Отивам в градината. Искам да видя дали сте променили нещо от последния път. Ако е така, мислете му, ще ви се накарам, като се върна!
Господин Парадийн я изгледа опулено, докато излизаше. Мислите му се върнаха към разказа й и той изсумтя: