Процесът на писане нерядко е бавен и мъчителен, но има един случай, когато пишещият може без всякакво усилие да излее на листа напиращите в него златни словосъчетания, и това е съставянето на писмо до любимата. Все по-мъчното запълване на страниците започваше да гнети духа на Бил. Колкото и богохулна да бе мисълта, че писмата до Алис започваха да се превръщат в досада, честността го задължаваше да признае, че основният мотив да пропъди Джъдсън от стаята бе желанието колкото може по-бързо да свали от себе си това задължение.
Той прекара пръсти през косата си. Нямаше смисъл. Думите не идваха и не идваха.
Най-странното бе, че в началото на лондонския престой се справяше с абсолютна лекота. Писалката сама бягаше по листа. Трепетните нежни фрази сами се явяваха в главата му и той едва успяваше да ги следва. Изречения, с които някой романист би спечелил хиляди, сякаш от само себе си лягаха на листа. А сега главата му беше празна.
Стана и отиде във всекидневната. Само едно можеше още да го вдъхнови — дванайсетте снимки на Алис, които се усмихваха с такова царствено великолепие от камината и от още няколко места. Бил се вторачи в третата отляво и зачака да почувства някакъв порив, когато от дълбините на фотьойла един печален глас изрече името му.
— Били.
Бил се обърна рязко.
— Какво има пак? — сопна се той.
Разбира се, не беше прав да се сопва така на верния си приятел и все пак острият му тон не беше съвсем без основание. Джъдсън се кокореше насреща му с доста озадачаващо изражение на прискърбие и цинизъм. Дори в нормално състояние Джъдсън беше труднопоносим, а с тази странна муцуна направо не се изтрайваше.
— Какво си ме зяпнал? — повиши тон Бил.
Джъдсън не отговори. Стана мълчаливо, отиде до Бил и го потупа по рамото. След това взе ръката му и я разтърси. Накрая го потупа още веднъж и пак седна.
— Има новина за теб, Били — съвсем тихо каза той.
— Каква новина?
— Слушай, Били — с особена сериозност започна Джъдсън, — не си прав, повярвай ми. Изцяло грешиш, като отхвърляш предложението да си вземем малко бренди.
— Каква е новината?
— На всеки може да му призлее. Затова във всяка къща трябва да има малък запас от бренди или някое друго животоспасяващо питие, та да е подръка в случай на нужда. Чел съм за брендито, има извънредно много приложения в медицината: ободряващо, стимулиращо, газогонно, успокояващо…
— Ще престанеш ли най-сетне да дрънкаш и ще ми кажеш ли…
— Наблюдавани са хиляди случаи, когато при получаването на лоша вест здрави като канари хора са се строполявали в несвяст и ако не е имало наблизо човек, който да им влее глътка от живителния цяр, направо да са си отишли. Дай ми пари, Били, ей сега ще изтичам до ъгъла и ще се върна с една-две пинти…
— Каква е новината?
— Баща ми е разказвал как пострадал при финансовия крах през 1907 година. Не, не беше баща ми, а негов приятел. Та като разбрал, че е разорен, си отишъл право вкъщи, отворил една бутилка и само след няколко глътки се почувствал като двегодишен. И не само това, ами пиенето му подсказало как да спаси половината от състоянието си, дори повече от половината… Ей къде е кръчмата. За десет минути ще съм се върнал…
— Ако не ми кажеш веднага за какво става въпрос, ще си останеш на място във фотьойла!
Джъдсън поклати тъжно глава, жалейки за безразсъдната припряност на младостта.
— Щом толкова настояваш… Алис се е сгодила за някакъв богаташ от стоманодобива. Моли ме да ти го съобщя по-внимателно.
3.
Бил не помръдна. Съдбовното съобщение бавно си пробиваше път до съзнанието му.
— Сгодила се е!
Джъдсън кимна безпомощно.
— Така е.
— За богаташ от стоманодобива?
— Да, Били.
Последва дълга тишина и внезапно Бил с изненада установи, че единственото недвусмислено усещане, което изпитваше в този знаменателен момент, беше облекчението, че не се налага да дописва писмото. Цяла сутрин задължението му тежеше като чувал с камъни и сега колкото и да се опитваше, не можеше да спре чувството за освобождение.
Смътно долавяше, че това не е съвсем редно. Срамота беше мъж в неговото положение, изправен пред краха на мечтите и надеждите си, да се радва, че се е отървал от необходимостта да напише едно трудно писмо. Освен това нямаше причина съчиняването на писмото да е трудно. Всички доказателства сочеха само едно — липсата на всякакви чувства.
Докато стоеше и се опитваше да не бъде весел и доволен, усети, че наследникът на Коукърови се държи странно. Джъдсън отново бе станал и, пристъпвайки боязливо, натика лист хартия в ръката му, после въздъхна, отново го потупа по рамото и се заизмъква към вратата. Там спря за миг, кимна два пъти с подчертана угриженост и изчезна. Трябваше да минат няколко секунди, преди Бил да се досети, че това бе представата на Джъдсън за държане при деликатна ситуация. В някои моменти, смяташе Джъдсън, е по-добре силните мъже да бъдат оставени насаме, за да се преборят с мъката си.