Бил беше добър човек и не искаше да наскърбява детето. Взе кесията с всичката благодарност, която успя да събере в момента. Усмивката му бе малко механична, когато пусна в шепичката на момиченцето шест пенса. Сестричката и братчетата изчезнаха.
Краткият епизод пообърка Бил и въпреки че премина през няколко затънтени кътчета, може би предвидени от Градския съвет специално за изхвърлянето на снимките на годеници на стоманодобивни босове, не се възползва от тях. Скоро излезе на брега на някакво езерце. Подобно на Зевс при хоразмийския бряг тук той спря.
Брегът беше пълнен с деца и кучета, придържани от бавачките или вързани за пейките. Бавачките си споделяха смразяващи кръвта тайни, децата пускаха лодчици във водата, кучетата лаеха… В дърветата на малък остров в средата на езерото колония врани се опитваше да надкрещи кучешкия лай. Изобщо мястото бе веселяшко, но основното му достойнство се състоеше в това, че всички — деца, бавачки, кучета и врани — бяха потънали в собствените си занимания и едва ли биха забелязали и коментирали загадъчното поведение на добре облечен младеж, тръгнал да изхвърля кафява кесия във водните дълбини. Шансът не беше за изпускане. Държейки под око враните, той запрати кесията и тъкмо когато се обръщаше с нехайно подсвиркване, се разнесе шумен плясък. Явно якото момченце, което си играеше наблизо, бе цопнало във водата. Срамно е да го признаем, но в този миг Бил, явявал се вече спасител на един човешки живот от удавяне, съжали, че трябва да се връща за детето.
Но якото момченце си седеше на брега невредимо. Тялото, предизвикало плясъка, бе на огромно черно куче с дълга козина и малоумно изражение, устремено право към кесията. Захапа я с яката си челюст и се обърна към брега. След минута я остави в краката на Бил, отръска се и го загледа идиотски, очаквайки играта да продължи.
Бил вдигна кесията и побърза да изчезне. Не беше на себе си от бяс. Не защото бе целият изпръскан, нито защото някой си бе позволил да отвърже куче в парк, където законите недвусмислено го забраняват. С бяс го изпълваха преди всичко тая гадна кесия и съдържанието й. Вече недоумяваше как може да е бил влюбен в Алис Коукър. Освен всичко друго, освен вредния й навик да се омъжва за богаташи от стоманодобивната индустрия, тази жена явно бе носителка на някаква прокоба, след като нямаше начин човек да се отърве от снимките й. С цялата си безутешност той обърна гръб на езерото и навлезе в една тиха алея.
Алеята изглеждаше още по-откъсната от света в сравнение с всички кътчета, които вече бе пребродил. Тук в клоните чуруликаха птици, там в цветята жужаха пчели. Вече дори в този пущинак не помисли незабавно да изхвърли товара си, до такава степен се бяха изопнали нервите му. Подсъзнателно долавяше, че тази самота е привидна и само след няколко минути предчувствието му се сбъдна. Иззад един храст на завоя току пред него изскочи млада двойка.
Жената бе добре облечена и мила, но вниманието на Бил бе привлечено от мъжа. Беше висок, с кафяви очи и тъмнокестенява коса, а голямата фльонга от бледо-морава коприна със стърчащи краища му придаваше смътно артистичен вид. Имаше нещо до болка познато в този човек и Бил чувстваше, че го бе виждал някъде.
Мъжът вдигна очи и на лицето му се изписа изражение, което Бил не успя да разтълкува. Да не беше толкова абсурдно, щеше да помисли, че човекът се изплаши, когато го видя. Кафявите очи се разшириха, лекият ветрец, разрошил в този миг кестенявата коса — мъжът държеше шапката си в ръка, — остави усещането, че е настръхнала.
— Здравейте — поздрави Бил. Изражението на мъжа поне потвърди чувството, че двамата са се виждали.
— Здравейте — отвърна човекът с пресеклив глас.
— Чудесен ден — отбеляза Бил.
Констатацията произведе окуражаващо въздействие върху мъжа. Той сякаш очакваше недружелюбна реакция от страна на Бил и остана приятно изненадан от сърдечния му тон. Видимо се ободри.
— Прекрасен ден! — съгласи се той. — Прекрасен, прекрасен!
След като всеки си каза репликата, настъпи неловко мълчание. И тогава Бил, подтикнат от незнаен порив, натика кесията в ръцете му и отмина с бързи стъпки.
Целият се тресеше, но вече постепенно в него се възцаряваше облекчение. От подсъзнанието му изплува оня епизод от един роман на Стивънсън, когато героят успява най-сетне да се освободи от фаталната бутилка, пробутвайки я на пиян моряк. Беше го чел много отдавна, като дете, но още помнеше неимоверното облекчение, съпътстващо сцената. Точно така се чувстваше и той сега. Човекът вероятно щеше да го помисли за луд, но втурнеше ли се след него, за да му връща кесията, беше готов да предприеме твърди мерки…