Бил не срещна трудност при намирането на тринайсети перон. Победният марш на прогреса бе лишил гара Уотърлу от загадъчността. Някога тя бе тайнствена мрачна страна на чудесата, където заблудени Алиси и мъжките им спътници се лутаха безпомощно и молеха за помощ не по-малко безпомощни служители. Днес гарата е друга. Бил не я познаваше от живописните й дни, меланхоличните спомени му бяха спестени. Плати перонната такса от едно пени и премина бариерата с тълпата.
Перонът беше претъпкан с пътници, роднини и приятели. Вродената досетливост подсказа на Бил, че чичо Кули ще е на края на влака, за да се погрижи за багажа си, и той забърза натам. Искаше да покаже старание, да поеме разправиите с багажа и в крайна сметка да се представи като способен и деен млад мъж. Избута настрани някакво момче, което се опита да му продаде портокали и шоколад, и продължи устремно към крайната цел. Усилието му бе възнаградено и той зърна господин Парадийн, който подскачаше като дребен запалянко, опитващ се да види нещо от боя с кучета.
— Чичо Кули! Как сте? Добре ли пътувахте? Да ви намеря ли носач? — заговори той най-услужливо.
— А, Уилям! — възкликна господин Парадийн. — Не очаквах да те видя. Много мило да дойдеш да ме посрещнеш.
— Помислих, че мога да ви спестя разправиите с багажа…
— Добре си направил. Но ще се оправя и сам. Донесъл съм някои много ценни книги и не искам да ги изпускам от очи. Ще се видим отвън. Ти иди да намериш Хорас.
Перспективата да се види с Хорас не предизвика особен възторг у Бил, но господин Парадийн вече бе спрял един носач и му сочеше куфарите си с вид на колекционер, показващ сбирката си от диаманти на отзивчив ентусиаст, и очевидно не изгаряше от желание да продължи разговора с него.
— Иди го доведи — подкани го господин Парадийн. — Големия, малкия и тия петте — обясни на носача. — С него е и друг твой приятел. Поне тя казва, че те познава.
— Тя?
— Едно момиче, казва се Шеридан. Фелиша Шеридан. Племенницата на Синклер Хамънд, при когото идвам.
Всеки път, когато пристигне корабният влак, гара Уотърлу прелива от оживление и хорска гълчава, но след като чу тези думи, на Бил му се стори, че мястото буквално ври. Пътници, приятели на пътниците, роднини на пътниците, носачи, вестникарчета, началници-движение и неуморимото момче, което явно не се бе отказало от надеждата да му продаде портокали и шоколад, затанцуваха пред очите му като в приказен танц. Твърдата платформа сякаш се надигна под краката му. Изсвирването на локомотива прозвуча като радостен писък.
— Флик! — едва успя да промълви той. — Тук ли е Флик?
Но господин Парадийн беше твърде зает, за да му отговори. Придружаван от носача, той вече се намираше в центъра на водовъртежа, заровил нос в куфарите си подобно на териер в заешка дупка. На Бил му се искаше да зададе още хиляди въпроси, но успя само да си поеме дълбоко дъх и щурмува перона с всичката решителност, на която би бил способен, ако отпред стоеше цялата противникова защита. Макар и възмутени, гражданите сякаш сами започнаха да се дърпат от пътя му и не след дълго, породил повече гняв от футболен съдия, той стигна до едно малко по-свободно пространство. Насреща му, стиснала Хорас за ръката, стоеше Флик.
2
Светът е пълен с хора, които, щом зърнат Хорас, тутакси пожелават той да изчезне, но никой не бе желал отсъствието му по-страстно от Бил в този момент. Самият господин Шърман Бастабъл в най-черните си мигове не бе смятал хлапака за по-отблъскващ. Като че ли самото му присъствие не стигаше, та на луничавото му лице цъфтеше и ехидна усмивка, способна да полее със студен душ всеки романтичен порив. За миг Бил се почувства обезсърчен. С целия си вид Хорас сякаш казваше: „Когато тоя перон хвръкне, тогава и аз ще се махна оттук.“ Бил сякаш бе готов да отпусне ръце, когато вдъхновението внезапно го озари. Малко момчета ще се откажат от закуска по което и да е време на денонощието и Хорас едва ли бе изключение.
— Здрасти, Хорас — поздрави Бил. — Изглеждаш доста уморен и изпосталял. Вземи това. Закусвалнята е ей там.
Думите му подействаха като заклинание. Стомахът на Хорас притежаваше качеството, което оптимистите приписват на Стълбата на щастието — на върха й винаги има много свободни места. Без да каже и думичка за благодарност, ако, разбира се, не се брои изгрухтяването, той сграбчи парите и се изпари. Бил се обърна към Флик, чиито широко отворени очи направо го изпиваха.