— Флик!
— Бил!
— Мила моя! Обичам те, обичам те, оби…
— Портокали и шоколади — разнесе се патетичен глас зад гърба му. „Портокали, сандвичи, шоколади.“
Сцени с най-страшни убийства минаха през ума на Бил. И без това всяко прекъсване в такъв момент действа като удар по тила с много твърд предмет, а той вярваше, че по време на предишната си среща с момчето бе разрешил веднъж завинаги въпроса с портокалите и шоколадите. Не остана нищо неизяснено и двете страни трябваше да проявят елементарен разум и интелигентност. Момчето предполагаше, че Бил може да иска портокали и шоколади. Бил не искаше портокали и шоколади и съвсем ясно го бе обявил. А ето че сега двамата си крещяха, затънали в блатото на недоразуменията.
— Не желая никакви портокали — изсъска Бил.
— Шоколад? — предложи момчето. — Шоколад за дамата?
— Дамата не желае шоколад…
— Сандвичи?
— И сандвичи не желае!
— Кифли и сладкиши, шоколад, шоколад с лешници, сандвичи, портокали, ябълки, банани! — напяваше момчето като дрозд през май с ясния си мелодичен гласец.
Бил грабна Флик за ръката и я повлече по перона. Младите влюбени често изпитват измамното усещане, че са сами на света. Макар да изгаряше от любов, Бил все не успяваше да постигне подобна настройка на духа. Гара Уотърлу му изглеждаше като неизбродимо стълпотворение. Недоумяваше откъде в Лондон се е взел толкова много народ, та на това отгоре дошъл да се натъпче на едно-единствено място. Цялото население на Британските острови с всичките му американски гости се бе изтърсило тук и сега, за да смути сърдечния му порив.
— Откакто си заминала — подхвана отново той зад една количка с багаж, — аз…
Количката внезапно се раздвижи и мина между тях с гръм и трясък. Бил отвори уста да заговори отново, когато някой енергично го потупа по рамото:
— Извинявайте, сър — обади се глас със силен американски акцент. — Бихте ли ми казали къде е пощата?
Бедата ни прави добри стратези. Бил хвана човека за раменете и го завъртя:
— Аз не знам, но ей онова момче с портокалите и шоколадите ще ви каже.
— Благодаря, сър. Благодаря.
— Моля. Флик, скъпа, откакто си заминала, съм страшно нещастен. Отначало не разбрах какво ми е и изведнъж… Трябва да говоря бързо, затова… Обичам те, аз… Моля? — нещо като чадър го смуши в ребрата.
Една могъща дама с кафяв воал, развят под шапката й, повтори въпроса си:
— Къде мога да си намеря носач?!
Защо тия хора все него питаха, сякаш беше гише информация? Опитваше се да гледа възможно най-строго, а те все към него се обръщаха, все едно им беше ангел хранител.
— Пълно е с носачи! Има един до момчето с портокалите и шоколада.
— Не го виждам.
— Ей сега беше там.
Дамата се оттегли недоволна, а Бил за пореден път се обърна към Флик.
— С ваше разрешение, сър.
Сега беше носач с празна количка. Бил бе поразен от иронията на съдбата. Сега го прекъсваше един носач, търсещ могъщи дами с тонове багаж, а само преди миг могъща дама с тонове багаж го бе прекъснала, търсейки носач. Събирането на тия сродни души несъмнено би било добро дело, но сега беше зает с друго.
— Знам какво ще кажеш — каза той на Флик. — Ще кажеш, ами Алис Коукър? Забрави за нея. Това си беше обикновено увлечение. Обичам теб и само теб, открих, че съм те обикнал в първия миг, когато те видях…
С каква невероятна лекота говореше! Достатъчно беше да я погледне и думите сами идваха. Каква увереност и спокойствие му вдъхваше. Не беше по-мъчно от това да кажеш на стар приятел, че се радваш да го видиш. Ни помен от треперенето и заекването пред властния поглед на Алис Коукър. Пълна глупост е било да мислиш, че си влюбен в жена, която те кара да трепериш и да заекваш. Страшно е важно в любовта — Бил вече се смяташе за експерт по въпроса — да се чувстваш спокоен и щастлив с жената, в която си влюбен, сякаш е част от самия теб:
— Флик, скъпа! Да вървим да се женим!
Очите й се впиха в неговите — най-ясните, най-сините очи. Гара Уотърлу се озари в неземна светлина. Усмивката й успокои всеки нерв в тялото му и потопи сърцето му в несънувано блаженство. Беше като светещ прозорец през гъстия снеговалеж, запален, за да посрещне изнурения пътник. В края на краищата тази прекрасна гара беше пълна с целуващи се хора. Той се наведе и без много приказки я целуна. А тази целувка му се стори като окончателно подпечатване на договор, чиито условия отдавна са били уредени. Толкова простичка, толкова естествена. И някак си целувката постави нещата на твърда почва, защото за пръв път, откакто се бе намерил в тоя водовъртеж от хора, успя да каже нещо свързано: