— Ти защо дойде? Тъкмо щях да тръгвам за Америка да те търся.
— Свърших парите и трябваше да изпратя телеграма до вкъщи. Нашите ме пратиха при чичо ти и той ме докара дотук.
— Алис Коукър не се ли погрижи за теб?
— Не съм й се обаждала.
— Защо? Ох! Разбира се! Какъв идиот съм да те пращам при нея! Колкото повече гледам назад, толкова повече се убеждавам, че няма по-голям глупак на тоя свят от мен!
— Не е вярно…
— Вярно е. Само колко време ми трябваше, за да осъзная, че те обичам! Ти наистина ли ме обичаш, Флики?
— Разбира се, винаги съм те обичала!
— Да ме обесят, ако разбирам защо! Чувствам, че е така, но защо?
— Защото си най-прекрасният мъж на земята…
— Боже Господи! Не е вярно, но точно така се чувствам, когато ти ме погледнеш.
Флик стисна ръката му.
— Били, миличък, какво ще правим?
Бил се изненада.
— Ами ще се оженим, какво друго! Възможно най-скоро. Трябва да си намеря работа. Не можем да живеем от нищото. Но ще се оправим. Имам предчувствие, че чичо Кули ще клекне. Трябва ми само начален старт.
— Много ще е трудно.
— Ами! Ще видиш!
— С мен ще е трудно. Нали уж се връщам, за да се омъжа за Родерик…
— Какво! Искаш да кажеш, че тая глупост продължава? Кой може да омъжи едно момиче насила през двайсети век?
— Когато вуйчо Джордж и леля Франсес решат нещо, няма значение кой век е — простичко обясни Флик.
— Не, няма да го направиш! — Бил внезапно се уплаши.
— Няма, разбира се! Но, Били, трябва да побързаме и да направим нещо… След всичко, което стана, ще бъда като затворник в Холи хаус. В пълна немилост. Все едно затворник, хванат след опит за бягство. Няма да имам смелост да се опитам пак да бягам, докато нещата не се поуталожат. Трябва да ми съобщиш, щом си готов.
— Ще ти пиша.
— Не, може да хванат писмата ти и ще стане още по-лошо.
Тя млъкна.
— Какво има? — учуди се Бил.
— Не мърдай — прошепна тя. — Стой така, сякаш си случаен познат. Леля Франсес идва насам. Трябваше да се сетя, че ще дойде да ме посрещне.
Устремената към тях жена до такава степен покриваше представата на Бил за сестра на сър Джордж, че за момент я почувства като стара позната. Изтръпна от главата до петите. Леля Франси се натъкна на някои трудности, докато се разминаваше с една товарна количка, и Флик даде още напътствия:
— Стой така. Все едно съм се запознала с теб на кораба.
— Как да ти пратя съобщение? — побърза да попита Бил, защото врагът вече заобикаляше количката. — Сетих се! Кой вестник четете сутрин?
— „Дейли рекърд“. Той е на чичо Джордж.
— Следи колонката с личните обяви — прошепна Бил.
Флик кимна леко и се обърна да посрещне внушителната си сродница.
— Лельо Франси! — възкликна.
С видима хладина госпожа Хамънд целуна по бузата блудната си племенничка. Нямаше да се разправя с нея пред непознати. Хокането на живота й бе на езика й и само чакаше Бил да се разкара, за да започне да се излива.
— Довиждане, господин Ролинсън — каза Флик на Бил и му подаде ръка. — Благодаря ви, че бяхте толкова внимателен с мен.
Бил пое щафетата и след нисък поклон към напъчената фигура на леля Франси се отдалечи. Чувстваше се като рицар, когото други ангажименти карат да яхне коня и да изостави дамата на своето сърце в лапите на дракона.
Глава 15.
Джъдсън вижда стара познайница
Келнерът поднесе кафе и пури и се оттегли. Бил се наведе през масата и заговори с тих доверителен глас:
— Джъдсън, приятелю, имам да ти кажа нещо.
На няколко пъти по време на вечерята той се канеше да заговори, но всеки път оркестърът, който имаше отвратителния навик да гръмва в най-неподходящите моменти, осуетяваше споделянето на тайни с тих доверителен глас. Бил, естествено, се тресеше от нерви, защото нуждата да сподели с приятеля си не му даваше мира. От кратката среща с Флик на гара Уотърлу бе изминала цяла седмица и бремето на тайната ставаше все по-непоносимо. Време беше да каже на някого и в целия този огромен град Джъдсън единствен можеше да изпълни ролята на изповедник.
Джъдсън дърпаше блажено от пурата си.
— Изплювай камъчето — подкани го той дружелюбно.
Освен че си имаше тайна, която го караше да изпитва най-топли чувства към целия свят, бе особено благоразположен към Бил. През последната седмица приятелското му чувство и уважението се бяха върнали. Бил, тъй дълго вехнещо цвете, внезапно отново избуя за живот като полят с вода. Непрекъснато си тананикаше, а тази вечер стигна дотам, да го покани на вечеря в „Риджънт“, последвана от представление в „Алхамбра“. Джъдсън безрезервно одобряваше промяната.