— Но, Синклер — запротестира жена му с доловима в гласа й умолителна нотка, — как така ще изведеш Фелиша? Джордж ще дойде на вечеря!
— Брат ти Джордж е човек, когото в много отношения уважавам и ценя. Но в този конкретен момент той просто не е подходящ събеседник за Флик. Ще мърмори, а аз не желая повече да й се четат наставления.
— Но той много ще се зачуди, че Фелиша я няма, за да го посрещне! — прови госпожа Хамънд.
Господин Хамънд я целуна нежно по челото. Той много си я обичаше.
— Може от това да излезе статия за „Пайк уикли“: „Странното държание на известни племеннички към прочути вуйчовци.“ Отивам да се обличам. Май трябва да си сложа бяла жилетка — той въздъхна. — Няма как, на всички ни се налага да правим жертви.
Отново целуна госпожа Хамънд и излезе с тананикане от стаята.
— Флики! Отиваме да се забавляваме! Какво ще кажеш за вечеря навън? На някое гадно вулгарно място. Хайде да изпробваме някой от ония адски нощни клубове.
Флик го изгледа недоверчиво. Много обичаше вуйчо си, но добре познаваше слабите му страни. Това излизане би било открит бунт, развяване на революционно знаме.
— Би било прекрасно! — въздъхна тя.
— Ще бъде прекрасно — поправи я господин Хамънд.
— Но вуйчо Джордж се връща от Париж и ще дойде на вечеря…
— Известно ми е. Представяш ли си колко забавно ще е да лудеем в някой локал, докато вуйчо ти Джордж седи напушен оттатък в трапезарията!
Флик го прегърна.
— Ти си истинско съкровище, чичо!
— Само си помислих, че малка промяна ще ти се отрази добре. Къде отиваме? Знаеш ли някое добро свърталище?
— Да отидем „При Марио“.
— „При Марио“? Не съм чувал за това учреждение. Уж съм от неопитоменото и бунтовно младо поколение, за което толкова се пише напоследък, а познанията ми за Уест енд са извънредно незадоволителни. Достатъчно вулгарно ли е за мен? Искам място, където да целя хората с хляб. Как върви стрелбата с хляб при Марио?
— Страхотно! Там са най-добрите хлебохвъргачи!
— Най-добрите? — господин Хамънд се замисли. — Е, сега ще се види какво можем пък ние. Но откъде знаеш за това долно свърталище?
— Ходих там веднъж — Флик се поколеба.
— Ооо! — той я изгледа внимателно, а в гласа му се прокрадна сериозна нотка. — Кой те е водил там, Флики?
— Бил Уест. Племенникът на господин Парадийн. Помниш ли, разказах ти за него в градината?
— Помня. Значи той е в Англия и отново си го видяла?
— Да.
— Флики, знам, ще ме помислиш за стар мърморко, но май ще трябва да започна вечерта с, така да се каже, сериозен разговор. Имаш ли нещо против?
— Нямам нищо против, каквото и да направиш, вуйчо.
— Добре! Възнамерявам да приключа с рибата, а след това почваме с хляба. Ще видят те. Тичай да се обличаш, а аз ще се опитам да изровя бялата си жилетка от нафталина.
2.
— Извикай келнера, старо другарче — подкани госпожица Прудънс Страйкър кавалера си и посочи препускащия между претъпканите маси мъченик, който се опитваше да свърши работа за двама. — Припомни му, че когато беше малко момче, ни обеща шише „Лансон“.
Бил кимна любезно и изпълни желанието й.
— Келнер!
— По-високо, де — препоръча госпожица Страйкър. — Какво си заскимтял като пекинез!
— Келнер!
— Така е по-добре. Имаш хубав глас. Да го беше шлифовал, какъв глашатай щеше да излезе от теб!
Бил отново кимна любезно. Май през цялото време това правеше.
Някои твърдят, че човек може през цялото време да се усмихва и да е ужасен злодей. Същото, както установи Бил, се отнасяше за любезното кимане с глава — можеш врата си да откачиш от кимане и пак да се чувстваш отвратително. Вечерта в прочутия нощен клуб на Марио не му бе никак забавна.
Дори в далечните нюйоркски дни, когато си прекарваше времето с разни компании, за разлика от Джъдсън Коукър това не му доставяше особено удоволствие. Още преди случайното увлечение по Алис Коукър да го подтикне към по-голяма задълбоченост, недвусмислено бе установил, че на подобни сборища се отегчаваше до смърт. За да се чувства в свои води на бохемски гуляи, човек трябва да е с повратлив ум, да е шегаджия, да измисля палави номера и в допълнение — вътрешностите му да са от желязо и азбест. Бил не притежаваше нито едно от тези качества. Вътрешностите му вдигаха бяло знаме след третия коктейл, а че е шегаджия, знаеше единствено той. С палавостта нещо все не се получаваше, а дори и непредубеденият критик трудно би нарекъл ума му лек и духовит.
Тази вечер се усещаше особено спънат. При едновремешните гуляи бе просто един от многото, ала днес забавната програма тежеше изцяло на плещите му. А тя си беше тежичка. Дори когато се опиташе да забрави светотатството, което вършеше, идвайки тук с другиго, а не с Флик, госпожица Страйкър просто го потискаше. Още в първия миг, когато се хвърли насреща му във фоайето, я сравни с описанието на Джъдсън.