— А! Уилям! Разкажи ми за него.
Котешките очи на Флик го изгледаха изпитателно. Чудеше се какъв ще е резултатът, ако наистина му кажеше всичко — че обича Бил и Бил обича нея и че веднага щом й призна чувствата си, тя предложи да тръгне с него… Реши все пак да спести тези подробности, загрижена за спокойствието на чичо си. Искаше й се да сподели тайната си и знаеше, че той ще я запази, но за сметка на душевния си покой. Горкият, направо би полудял!
— Съвсем случайно срещнах Бил в деня, когато избягах — каза тя. — И, сама в Лондон, нерядко се виждах с него.
— Ясно… — господин Хамънд изпитваше известни съмнения.
— Често вечеряхме заедно.
— Ясно.
— И веднъж ме доведе тук.
Господин Хамънд натроши малко хляб.
— Доколкото си спомням, тогава в градината ти ми каза, че този Уилям бил принцът на момичешките ти мечти. Сега пак ли ти се видя такъв?
— Той е много свестен — зае отбранителна позиция Флик.
— Нали не му каза, че някога си боготворяла земята, по която ходи?
— Бил беше влюбен в друга, когато се срещнахме.
Господин Хамънд видимо си отдъхна.
— Аха!
— Изцяло отдаден. Държеше дванайсет нейни снимки в дневната си.
Господин Хамънд съвсем се успокои и се нахвърли ожесточено на печеното пиле.
— Ще ти призная, Флики, голямо бреме се смъква от раменете ми. Както навярно си се досетила, през последните години ти си ми грижа. Аз съм един грохнал старец, който живее единствено за…
— Нали каза, че си от младото поколение?
— Няма значение. За целите на настоящата ми реч съм грохнал старец, който живее единствено за щастието на златокосото си дете…
— Как ми се иска наистина да ти бях дете — прекъсна го пак Флик. — Колко просто щеше да е всичко, нали?
— Да, ако имаш предвид, че щеше да ме въртиш на пръста си още по-лесно от сега. Много се тревожа за теб, Флики. Иска ми се да постъпиш правилно и стигнах до заключението, че Родерик е правилното решение. Това, че някой ден ще наследи няколко милиона лири, го откроява в особена светлина…
— Не съм си мислила, че мога да го чуя от теб! Ако обичам един мъж, няма да ме интересува дали е беден!
— Сърцати слова, момичето ми. Но не забравяй, че когато немотията влезе през вратата, любовта излиза през прозореца… Къде се вторачи така?
Флик се бе загледала в подскачащите на дансинга двойки. Тя сепнато отмести поглед. Да беше по-наблюдателен, господин Хамънд щеше да забележи, че очите й са разширени, а ъгълчетата на устните й трепкат. Но той не беше наблюдателен, още повече че в момента пушеше, а пурата, която купи с известни съмнения, се оказа толкова добра, че го потопи в унесено доволно настроение.
— Гледах танцуващите — каза най-сетне Флик. Думите сякаш с неохота излизаха от устата й.
— Да им се не начудиш — пуфкаше доволно господин Хамънд.
Флик чертаеше по покривката йероглифи с нервни движения на кафената лъжичка.
— Вуйчо, нали мъжете все се влюбват?…
— Така се говори — съгласи се господин Хамънд.
— Искам да кажа, мислят си, че са влюбени, а всъщност не обичат… ох, не знам как да го кажа. Значи, има едни мъже, които могат така да се вживяват… и наистина да изглеждат влюбени, и да накарат и жената да повярва, а през цялото време да излизат и с други жени, и съвсем да я забравят, ако се разделят за ден-два…
— Много са тия мъже, освен ако не е настъпила някаква огромна промяна от моето време. Постоянството е плахо цвете, което разцъфва едва на средна възраст. Разбира се, Родерик е друг случай. Той не би направил подобно нещо.
— Не говорех за Родерик — Флик продължаваше да рисува по покривката. — Изглежда, си прав, вуйчо.
— За кое?
— Ами… че трябва да бъдем разумни. Явно… онези неща, които наричат любов и романтика, са глупост, затова трябва да бъдем разумни…
— Така мисля и аз, макар че едва ли можеш да се оплачеш от липса на романтика у Родерик. До уши е затънал в нея! Каква вратовръзка носи само!
— Ако беше жена, вуйчо, щеше ли да се омъжиш за човек, на когото си разбрал, че не можеш да вярваш?
— Какво имаш предвид?
— Ами, представи си, че някой ти е казал, че е влюбен в теб, а после внезапно откриваш, че излиза и с други — на вечеря, на танци и… — Флик хвърли бърз поглед през балкона — блее срещу тях, все едно са най-прекрасното нещо на света! — довърши тя разярено. — Няма ли да си помислиш, че си сгрешил?
Господин Хамънд я потупа бащински по ръката:
— Не се тревожи, Флики. Родерик не е такъв. Ни най-малко. Ако беше, аз пръв щях да ти кажа да стоиш настрана от него. Мъж, на когото не можеш да вярваш, не струва пет пари.
Глава 18.
Черен понеделник