Роден кръстоносец, той пишеше изобличаващи статии, които никога не се публикуваха, изпращаше писма до Конгреса, които никога не се четяха, правеше агитация за честни кандидати, които никога не се избираха, и организираше Лига за благоустрояване на града, Сдружение срещу гангстерството, Граждански съюз за честна полиция, Асоциация против хазартните игри, Комитет за равноправие на жените и дузина други.
Усилията му не довеждаха до нищо. Хората бяха твърде апатични, за да ги интересува това. Политиците просто му се присмиваха, а Гудман не можеше да понася да му се присмиват. Като добавка към всички проблеми годеницата му го изостави заради шумен млад мъж в ярко спортно яке, който нямаше други достойнства, освен че притежаваше контролния пакет акции на Сикъркската строителна корпорация.
Това бе съкрушителен удар. Изглежда, момичето не се вълнуваше от факта, че в бетона на ССК има свръхголеми количества пясък и стоманените прътове в подпорните греди са с няколко сантиметра под изискванията. Както каза то: „Е и, Марви, какво от това? Така стоят нещата. Трябва да бъдеш реалист.“
Гудман нямаше никакво намерение да бъде реалист. Той веднага се отправи към бара на Еди „Лунна светлина“, където, надвесен над чашката си, започна да оценява привлекателността на сламена колиба в зеления ад на Венера.
В бара влезе възрастен мъж с изправена стойка и ястребово лице. По тежката му, явно затруднена от притеглянето походка, по бледнината му, белезите от радиация и проницателните сиви очи Гудман заключи, че беше космически вълк.
— „Специалитетът на Транай“, Сам — рече старият космически вълк на бармана.
— На секундата, капитан Свирепи — отвърна барманът.
— Транай? — промълви неволно Гудман.
— Транай — повтори капитанът. — Никога не си я чувал, нали, синко?
— Не, сър — призна Гудман.
— Хубаво, синко — каза капитан Свирепи, — тази вечер съм в настроение, така че ще ти разкажа една приказка за благословената планета Транай отвъд Галактическия вихър.
Очите на капитана се замъглиха и усмивка омекоти твърдата линия на устните му.
— По онова време бяхме железни мъже в кораби от стомана. Аз, Джони Кавано и Фрог Ларсен бихме се промъкнали дори в ада за половин товар терганий. Да, бихме упоили и отвлекли самия Велзевул, ако ни трябваше попълнение за екипажа. Това бяха дните, когато от космически скорбут умираше всеки трети и призракът на Големия Дан Макклинтън бродеше по звездните пътища. Мол Ган все още държеше странноприемницата „Червеният петел“ на астероид 342-АА, искаше по петстотин земни долара за чаша бира и ги получаваше, тъй като в радиус от десет милиарда километра наоколо нямаше друго такова място. В онези дни Скарбите продължаваха да пиратстват из Звездния хребет и корабите за Проденгъм трябваше да минават през Тунела на Хлътналия гръб. Така че можеш да си представиш, синко, как съм се чувствал, когато един ден попаднах на Транай.
Гудман слушаше, докато старият капитан рисуваше картината на велики дни, на крехки кораби срещу желязно небе, кораби, пътуващи все по-нататък, винаги напред, до далечните краища на Галактиката.
И там, на границата на Великото нищо, се намираше Транай.
Транай, където бе открит Пътят и хората вече не бяха вързани за Колелото! Транай на Изобилието — мирно, отдало се на творчество, щастливо общество, не от светци или аскети, не от интелектуалци, а от обикновени хора, постигнали една утопия.
Цял час капитан Свирепи описваше разнообразните чудеса на Транай. След като свърши разказа си, оплака се, че му било пресъхнало гърлото. Космическо гърло, както го нарече той. Гудман поръча още един „Специалитет на Транай“ за него и един за себе си. Като отпиваше от екзотичния зелено-сив коктейл, Гудман също потъна в мечтания.
Накрая твърде внимателно попита:
— Защо не се върнете там, капитане?
— Космическа подагра — поклати глава старецът. — Вързан съм за Земята завинаги. В онези дни не разбирахме много от съвременна медицина. Сега съм годен единствено за работа тук.
— А какво работите?
— Надзирател съм в Сикъркската строителна корпорация — въздъхна той. — Аз, който някога съм командвал петдесеттръбен клипер. Начинът, по който тези хора правят бетон… Ще пийнем ли по още едно малко в чест на красивата Транай?
Пиха по още няколко малки. Когато Гудман напусна бара, вече бе взел решение. Някъде във Вселената е намерен модус вивенди, реално е осъществена древната мечта на човека за идеално общество.