Само след няколко секунди Гудман се озова сам на тротоара. Намерих утопия, каза си той, действителна, истинска, несъмнена утопия.
Но в нея имаше някои доста озадачаващи неща.
Гудман вечеря в малък ресторант и се настани в най-близкия хотел. Жизнерадостно пиколо го отведе до стаята му, където Гудман веднага се отпусна на леглото. Уморено потри очи, опитвайки се да обобщи впечатленията си.
Толкова много неща му се бяха случили, и всичките в един ден! И толкова много неща го притесняваха. Съотношението между мъжете и жените например. Искаше му се да попита Мелит за това.
Но може би той не бе човекът, когото трябваше да пита, защото у Мелит се забелязваха странности. Като тази, че хвърляше писалките си по стените. Подобаваше ли такава постъпка на зрял, отговорен служител? А съпругата на Мелит…
Гудман разбра, че госпожа Мелит се появи от дерсиново стазисно поле — беше разпознал характерното му синкаво сияние. На Земята също използваха дерсин. Понякога имаше сериозни медицински причини да се спре всякаква дейност, всякакъв растеж, всякакво разлагане. Да предположим, че животът на даден пациент зависи от специален серум, който може да се достави единствено от Марс. Човекът просто се вкарва в стазис, докато пристигне серумът.
На Земята обаче само упълномощен лекар можеше да задейства полето. За злоупотребата с него имаше строги наказания.
Никога не бе чувал някой да държи жена си в него.
Все пак ако всички съпруги на Транай се поставят в стазис, това би обяснило отсъствието на възрастовата група от деветнадесет до тридесет и пет, както и съотношението десет към едно на мъжете спрямо жените.
Но каква бе причината да се използва такава технология за изолиране на съпругите?
В съзнанието на Гудман се въртеше още нещо, нещо съвсем незначително, ала независимо от това обезпокояващо.
Онази пушка на стената у Мелит. За дивеч ли ходеше с нея? Доста едър дивеч във всеки случай. Стрелба ли тренира? Но със снайпер. А за какво беше заглушителят? Защо я държеше в кабинета си?
Тези въпроси бяха без особено значение, реши Гудман, малки местни чудатости, които ще се изяснят, след като поживее известно време на Транай. Не можеше да очаква, че веднага ще разбере всичко за нещо, което бе в крайна сметка една чужда планета.
Тъкмо заспиваше, когато чу почукване на вратата.
— Влезте — извика той.
Нисък мъж с неспокойно шарещи очи и сиво лице се втурна в стаята и затвори вратата след себе си.
— Вие сте човекът от Земята, нали?
— Да, аз съм.
— Предполагах, че ще дойдете тук — рече дребният мъж с доволна усмивка. — Познах от първия път. Ще останете ли на Транай?
— Завинаги.
— Чудесно — заяви мъжът. — Какво ще кажете, ако ви направим Върховен президент?
— Моля?
— Добро заплащане, лека работа, с мандат само за една година. Изглеждате човек, на когото допада обществената работа — вметна сияещ мъжът. — Как ви се струва?
Гудман не знаеше какво да отговори.
— Нима е възможно — попита той невярващо — да предлагате най-висшия пост на страната току-така?
— Какво означава това току-така? — засегна се дребният мъж. — Да не мислите, че предлагаме Върховното президентство просто на всеки? Голяма чест е да ви го предложат.
— Не исках да кажа…
— А вие, като човек от Земята, сте изключително подходящ.
— Защо?
— Е, всички добре знаят, че хората от Земята изпитват удоволствие, когато управляват. Затова пък ние на Транай не обичаме властта, това е. Твърде много грижи.
Каква простота. Реформаторската кръв на Гудман закипя. Колкото и да бе идеална Транай, несъмнено имате възможности за усъвършенстване. Изведнъж се видя като властелин на утопия, който се занимава с великата задача да подобрява съвършеното. Обаче предпазливостта го възпря да приеме веднага. Може би мъжът бе някой луд?
— Благодаря, че ми предложихте — отговори Гудман. — Но трябва да си помисля. Навярно ще ми се наложи да поговоря със сегашния президент и да понауча нещо за естеството на работата.
— А за какво мислите, че съм тук? — запита непознатият. — Аз съм Върховният президент Борг.
Едва тогава Гудман забеляза медалиона с държавния знак около врата на дребния мъж.
— Обадете се да ми съобщите решението си. Аз ще бъда в Националния дворец — той се ръкува с Гудман и си тръгна.
Гудман изчака пет минути и после позвъни на пиколото.
— Кой беше този мъж?
— Върховният президент Борг — отвърна пиколото. — Приехте ли работата?
Гудман поклати бавно глава. Внезапно осъзна, че има още много неща, които му предстои да научи за Транай.