Алис го поглежда ококорено, с вилицата с последните яйца, застинала над чинията. Били слага надуваемото приспособление върху корема си и се обръща.
— Би ли пристегнала колана? Трудно ми е да го правя сам.
Той чака. Много зависи от онова, което ще стане сега. Алис може да откаже. Може дори да го намушка с ножа, който ѝ дал, за да си намаже филийките с масло. Ножчето не е чак смъртоносно оръжие, би могла да му нанесе повече поражения с готварския нож, ако е била решила да го намушка в съня му, но дори с ножчето за масло би могла да го рани сериозно, ако замахне силно и го прониже на точното място.
Тя не го намушква. Вместо това затяга колана. По-силно, отколкото той някога е успявал, дори когато първо закопчава пластмасовата катарама и после завърта корема на кръста си.
— Кога разбра, че знам? — пита тя плахо.
— Докато ми разказваше какво ти се е случило. Гледаше ме право в очите и видях как ти просветна. Тогава получи паническата атака.
— Ти си мъжът, който уби…
— Да.
— И това е… какво? Скривалището ти ли?
— Да.
— Перуката и мустаците маскировка ли са?
— Да. И изкуственият корем.
Алис отваря уста, но веднага я затваря. Явно не ѝ хрумват други въпроси, но не се задъхва и Били смята, че това е още една стъпка в правилната посока. Тогава си казва: „Кого залъгвам? Няма правилна посока.“
— Огледа ли… — Той посочва към скута ѝ.
— Да. — Тихичко. — Преди да стана от леглото. Има кръв. И ме боли. Знаех, че ти… или някой друг…
— Не е само кръв. Когато отидеш да се измиеш, ще видиш. Най-малко един от тях не е използвал предпазни средства. Вероятно никой от тях не ги е използвал.
Алис оставя вилицата с яйцата, без да ги изяде.
— Сега ще изляза. На около половин километър оттук, в посока към центъра, има денонощна аптека. Трябва да отида пеша, защото нямам кола. В този щат продават спешните контрацептиви без рецепта, преди малко проверих в интернет. Освен ако нямаш някакви морални възражения, разбира се.
— Господи, не — отвръща Алис, отново тихичко. Пак започва да плаче. — Ако забременея… — Смълчава се и поклаща глава.
— В някои аптеки продават и бельо. Ако има, ще ти купя.
— Ще ти върна парите. Имам достатъчно. — Това е нелепо и тя явно го осъзнава, защото се изчервява и извръща поглед.
— Дрехите ти са окачени в банята. След като изляза, можеш да се облечеш и да си тръгнеш. Няма да те спра. Но първо ме изслушай, Алис.
Били протяга ръка и обръща лицето ѝ към себе си. Раменете ѝ се стягат, но тя го поглежда.
— Снощи ти спасих живота. Навън беше студено, валеше дъжд, а ти беше в безсъзнание. Надрусана до козирката. Ако не беше умряла от измръзване, щеше да се задавиш със собственото си повръщано. Сега оставям живота си в твоите ръце. Разбираш ли ме?
— Онези мъже са ме изнасилили, нали? Кълнеш ли се?
— Не мога да се закълна в съда, защото не видях лицата им, но трима мъже те докараха с микробус и те изхвърлиха на улицата, а ти си била с трима мъже в онзи апартамент, когато спомените ти се губят.
Алис скрива лице.
— Ужасно ме е срам.
Били е искрено озадачен.
— Защо? Доверила си се и са те измамили. Точка по въпроса.
— Видях снимката ти по новините. Застрелял си онзи човек.
— Да. Джоуел Алън беше лош човек, наемен убиец. — „Също като мен“, мисли си Били, само че с една разлика. — След игра на покер е причакал останалите играчи отвън и е застрелял двама от тях, защото бил загубил много пари и искал да си ги вземе. Единият мъж умрял. Трябва да изляза, докато е още рано и по улиците почти няма хора.
— Имаш ли суичър?
— Да. Защо?
— Облечи го. — Тя посочва изкуствения корем. — Така ще изглежда, че се опитваш да си скриеш шкембето. Дебелите хора така правят.
6.
Дъждът малко е намалял, но все още е студено и Били е доволен, че си е облякъл суичъра. Изчаква една кола да премине с плискане през водата, после пресича улицата и спира на тротоара до празния парцел. Вижда следите от гумите на микробуса. Не са толкова дълги и тъмни, колкото биха изглеждали на сух асфалт. Коленичи, за да потърси нещо, макар да няма големи надежди, че ще го намери. Обаче го намира. Прибира го в джоба си и отново пресича Пиърсън стрийт, защото тротоарът откъм парцела е разбит от машините, изпратени от общината да разрушат гарата. Това е станало най-малко преди една година, ако се съди по високата трева, но никой не си е направил труда да смени плочките.
Докато върви, Били попипва изгубената обица. Когато полицаите го арестуват, ще я поставят в плик за веществени доказателства заедно с останалите му вещи и Алис никога няма да си я получи. Сигурен е, че тя ще го издаде. Независимо дали му вярва, че ѝ е спасил живота, защото знае, че го издирват за убийство и навярно си мисли, че ако не го предаде при първа възможност, ще ѝ повдигнат обвинения в съучастие.