Паническите атаки бяха често срещано явление, докато операция „Фантомна ярост“ течеше (и се проточваше все повече и повече). Морските пехотинци уж бяха неподатливи на подобни глезотии, но това, разбира се, не беше вярно. Войниците започваха да се задъхват, да се превиват, понякога дори припадаха. Повечето бяха добри и изпълнителни пехотинци, които никога не биха признали, че ги е страх, затова твърдяха, че им призлява от пушека и прахоляка, защото те ги обгръщаха отвсякъде. Аптекаря се съгласяваше с тях — просто от праха е, просто от пушека е, после намокряше кърпа и я налагаше върху лицата им.
— Дишай през плата — казваше им. — Влагата ще обере прахоляка и ще ти олекне.
Аптекаря имаше лекове и задруги болежки. Някои бяха въображаеми, други истински, но всички до един почти винаги действаха: потупваше буци и отоци с гръбчето на книга, за да спаднат (наричаше това библейския лек), караше те да си стиснеш носа и да пееш „Аааааа“ при хълцане и пристъпи на кашлица, да дишаш детски мехлем за разтривки, за да спре рукналата от носа ти кръв, натриваше ти клепачите със сребърен долар при възпаление на очите.
— Повечето от тези лекове са от народната медицина и съм ги научил от баба си — каза ми той веднъж. — Използвам онези, които действат, но в повечето случаи те действат, защото казвам на болните, че ще подействат. — Тогава ме попита как е зъбът ми, защото един кътник ме болеше.
Отвърнах, че боли, та не се трае.
— Ще те оправим, братле — заяви той. — В раницата си имам език от гърмяща змия. Купих го от eBay. Пъхаш си го между бузата и венеца, смучеш го известно време и зъбът ще се успокои.
Отказах и той рече, че няма нищо, защото езикът бездруго бил най-отдолу в раницата и трябвало цялата да я изсипе, за да го извади. Ако не се бил изгубил някъде, разбира се. Дори след толкова години още се питам дали щеше да подейства. В крайна сметка ми извадиха зъба.
Най-удивителния си лек — поне който аз видях — Аптекаря приложи през август 2004-та. Случи се в периода на затишие между операция „Бдителна решимост“ през април и по-мащабната „Фантомна ярост“ през ноември. През тези месеци американските политици също получиха паническа атака. Вместо да ни оставят да натиснем с всички сили, те решиха да дадат на иракската полиция и армия още един шанс да прочистят бунтовниците сами и да възстановят реда. Висшите иракски политици заявиха, че ще се справят, но те бяха в Багдад. Във Фалуджа голяма част от полицаите и военните бяха бунтовници.
През този период почти не влизахме в града. В продължение на шест седмици през юни и юли дори не бяхме във Фалуджа, а в Рамади, където беше сравнително спокойно. Нашата задача, когато все пак влизахме във Фалуджа, беше да спечелим „сърцата и душите на народа“. Това означаваше, че нашите преводачи се помиряваха от наше име с моллите и местните лидери, вместо ние да крещим „Излезте, мръсни свине“ по мегафони, докато летяхме с бясна скорост по улиците, очаквайки всеки момент да ни гръмнат или да ни взривят с бомби, или да ни метнат някоя граната. Раздавахме шоколади, играчки и комикси за Супермен на децата заедно с листовки, които да занесат у дома, в които се обясняваше какви услуги може да им осигури правителството за разлика от бунтовниците. Децата изяждаха шоколадите, разменяха си комиксите и изхвърляха листовките.
По време на „Фантомна ярост“ се подвизавахме в така наречената Лалафалуджа (кръстена на фестивала Лола-палуза) в продължение на дни, спяхме по покривите, наблюдавахме околността във всички посоки и следяхме за промъкващи се из близките сгради бунтовници, готови да нанесат щети или да причинят болка. Все едно да се опиташ да пресушиш морето капка по капка. Прибирахме стотици гранатомети и други оръжия, но чалмите като ли имаха неизчерпаем запас.
През лятото обаче патрулните ни обиколки приличаха почти на стандартен работен ден от 9 до 5. В дните, в които влизахме в града, за да печелим „сърцата и душите на народа“, тръгвахме по изгрев-слънце и се прибирахме в базата преди да се стъмни. Въпреки затишието в сраженията не искахме да замръкваме в Лалафалуджа.
Един ден, докато се прибирахме, видяхме джип „Мицубиши“ да лежи преобърнат край пътя и все още да дими. Предницата беше взривена, вратата откъм шофьора беше отворена и по останките от предното стъкло имаше кръв.
— Мамка му, това е колата на подполковника! — възкликна Големия Клев.
В базата имаше разпъната ПХБ палатка — Полева хирургическа болница. Тъй като нямаше стени, приличаше повече на навес с два големи вентилатора в двата края. През онзи ден беше близо четирийсет градуса. С други думи — както обикновено. Чухме виковете на Джеймисън.