Били сяда до нея, когато дишането ѝ най-сетне започва да се успокоява. Прегръща я през раменете.
— Всичко е наред. Вече си добре.
Алис сваля кърпата от лицето си. Кичури влажна тъмна коса са полепнали по челото ѝ.
— Коя е тази песен?
— „Пикникът на мечетата“.
— Винаги ли помага?
— Да. — Освен ако, разбира се, гърлото ти не е пробито.
— Трябва да си я сваля на телефона. — Тогава си спомня. — Мамка му, изгубила съм си телефона.
— Мога да ти я пусна на някой от лаптопите — предлага Били и посочва към хола.
— Защо имаш толкова много? За какво са ти?
— За правдоподобност. Това означава…
— Знам какво означава. Част от маскировката ти са. Като перуката и изкуствения корем. — Алис отмята с длан влажните кичури от челото си. — Сънувах, че той ме души. Трип. Мислех си, че ще ме убие. Казваше: „Сваляй гащите“ с едно странно ръмжене, напълно различно от истинския му глас. Тогава се събудих…
— … и не можеше да дишаш.
Тя кимва.
— Гледала ли си филма „Избавление“? За едни мъже, които тръгват на екскурзия с канута по реката?
Алис го поглежда все едно е полудял.
— Не. Това пък какво общо има?
— „Сваляй гащите“ е реплика от този филм. — Били докосва синините по врата ѝ съвсем леко. — Сънят ти е бил потиснат спомен. Навярно това е последното, което си чула, преди да загубиш съзнание, не само защото са ти сложили нещо в чашата, но и защото той те е душил. Имаш късмет, че не те е убил. Едва ли го е направил нарочно, но така или иначе щеше да си мъртва.
— Ако днес отидеш в гората, голяма изненада те чака. Как продължава нататък?
— Не помня цялата песен, но първият куплет продължава така: Ако днес отидеш в гората, голяма изненада те чака. Ако днес отидеш в гората, тихо стъпвай по тревата. Майка ти не ти ли я е пяла?
— Не, тя не обича да пее. Ти имаш хубав глас.
— Щом казваш.
Смълчават се. Алис вече диша нормално и сега, след като кризата е преминала, Били осъзнава, че е облечена само с тениската на Блек Кийс (на която по някакво чудо не е успяла да повърне), а той е само по боксерки. Става.
— Вече си добре.
— Почакай. Остани още малко.
Били сяда отново. Алис му прави място. Били ляга до нея, първоначално сковано, подпрял глава на ръката си като на възглавница.
— Разкажи ми защо уби онзи човек. — Кратко мълчание. — Моля те.
— Не е точно приказка за лека нощ.
— Искам да знам. Да разбера. Защото не ми изглеждаш като лош човек.
„Открай време си повтарям, че не съм — мисли си Били, — но последните събития определено поставят това под съмнение.“ Поглежда гузно рисунката на фламингото Дейв на нощното шкафче.
— Обещавам всичко да си остане между нас. — Тя му се усмихва колебливо.
Историята не е подходяща приказка за лека нощ, но той ѝ я разказва, като започва от момента, в който Франк Макинтош и Пол Логан са дошли да го вземат от хотела. Първоначално си мисли да промени имената (както е направил в първата част от книгата, която пише), но решава, че няма смисъл. Тя знае за Кен Хоф от новините, както и за Джорджо. Били обаче прави едно изключение: Ник Маджарян става Бенджи Компсън. По-нататък може да се окаже опасно и за двамата, ако тя знае истинското му име.
Мислел си е, че като разкаже всичко на глас и собствените му мисли може да се подредят. Това не става, но пък Алис отново диша леко. Спокойна е. Историята е помогнала поне в това отношение. След известен размисъл, тя пита:
— Този Бенджи Компсън е наел теб, но кой е наел него?
— Не знам.
— А защо са замесили онзи другия, Хоф? Не е ли могъл някой от гангстерите да ти намери пушка? Него едва ли щяха да го хванат, за разлика от Хоф.
— Защото Хоф е собственик на сградата, предполагам. На сградата, от която стрелях. Той беше нейният собственик.
— Сградата, в която си чакал сума ти време. Все едно си бил внедрен в нея.
„Внедрен — мисли си той. Да. Като журналистите, които идваха в Ирак, слагаха си бронирани жилетки и каски и ги сваляха, когато подготвеха репортажите си и можеха да се приберат у дома.“
— Не чаках кой знае колко дълго. Всъщност беше много дълго.
— Все пак ми се струва прекалено сложно.
Били е на същото мнение.
— Май вече мога да заспя. — Без да го погледне, тя добавя: — Остани, ако искаш.
Били, наясно, че тялото му от кръста надолу може да го предаде отново, отвръща, че е по-добре да се върне на дивана. Алис като че ли разбира какво има предвид, защото го поглежда и кимва, после се обръща на една страна и затваря очи.