— С това ли се занимавате?
— Като допълнителна работа. Изкарвам си хляба основно с поддръжка на компютърни системи. Пътувам много, нали, скъпа?
— Да — потвърждава Алис и отново се кикоти нервно. Рихтер я поглежда косо и по очите му Били разбира, че каквото и да му е казала тя, докато той се е мъчил да си сложи изкуствения корем, брокерът вярва, че е племенница на Долтън Смит, колкото вярва, че луната е направена от сирене.
— Интересно — казва Рихтер и се навежда с присвити очи към екрана, на който тъкмо се сменя статията за опасния зеленчук (царевица, която всъщност не е зеленчук) със статия за най-прочутите неразкрити убийства (със случая на Джонбене Рамзи начело). — Много интересно. — Изправя се и се оглежда. — Апартаментът изглежда много уютно.
Алис е поразтребила, но иначе апартаментът изглежда досущ като в деня, в който Били се е нанесъл.
— Какво обичате, господин Рихтер?
— Дойдох само да ви предупредя. — Рихтер, принуден да се върне отново на работна тема, приглажда вратовръзката си и се усмихва професионално. — Консорциумът „Садърн Индевър“ е купил складовете отзад на Понд стрийт и къщите, колкото са останали тук, на Пиърсън стрийт. Включително тази. Възнамеряват да построят нов мол, който да оживи района.
Били се съмнява, че моловете могат да оживят каквото и да било в епохата на интернета, включително себе си, но си замълчава.
Алис видимо се е успокоила, което е добре.
— Аз ще отида в спалнята и ще ви оставя да си поговорите по мъжки — казва тя, влиза в съседната стая и затваря вратата.
Били пъхва ръце в джобовете и се поклаща на пети, при което изкуственият корем изпъква малко повече през суичъра.
— Планират да съборят складовете и къщите, това ли искате да кажете? Включително тази къща.
— Да, но разполагате с шест седмици, за да си намерите ново жилище. — Рихтер го казва така тържествено, сякаш му прави огромна услуга. — Боя се обаче, че срокът няма да бъде удължен. Преди да се изнесете, ми оставете адрес, на който да ви върна сумата от депозита. — Рихтер въздъхва. — Сега трябва да отида да съобщя и на семейство Дженсън. С тях ще е по-трудно, защото живеят тук отдавна.
Не е работа на Били да му казва, че Дон и Бевърли бездруго ще си търсят ново жилище, само че навярно ще го купят, а няма да го наемат, когато се върнат от круиза. Казва му обаче, че те ще отсъстват по-дълго и той им полива цветята.
— Тоест племенницата ми ги полива.
— Много добър съсед сте. А момичето е много мило. — Рихтер облизва устни, може би само за да ги навлажни, но може би и по друга причина. — Имате ли телефонен номер, на който мога да се свържа със семейство Дженсън?
— Да. В портфейла ми е. Бихте ли ме извинили за момент?
— Разбира се.
Алис седи на леглото и го поглежда с ококорени очи. Пребледняла е, при което синините изпъкват още повече. „Какво?“, пита го с поглед. И „Загазили ли сме?“.
Били вдига ръка и я размахва леко във въздуха: „Спокойно, спокойно“.
Взима си портфейла и се връща в хола, като си напомня да се движи като дебел човек. Рихтер се е навел над един от евтините лаптопи, подпрял е ръце на коленете си, вратовръзката му виси като спряло махало, и чете за чудодейното въздействие на авокадото, най-съвършения зеленчук в природата (макар в действителност да е плод). За миг Били обмисля сериозно да преплете пръсти и да стовари ръце като чук върху тила му, но тогава брокерът се обръща, а Били само отваря портфейла и изважда листче.
— Заповядайте.
Рихтер изважда тефтерче от вътрешния си джоб и си записва номера със сребрист молив.
— Ще им звънна.
— Ако искате, може аз да им се обадя.
— Разбира се, разбира се, но все пак и аз трябва да им позвъня. Част от задълженията ми е. Извинявайте за безпокойството, господин Смит. Ще ви оставя да… — хвърля бърз поглед към вратата на спалнята — … да правите, каквото там правите.
— Нека ви изпратя — казва Били, после снишава глас и добавя: — Бих искал да поговорим за… — Кимва към спалнята.
— Не е моя работа, човече. Живеем в двайсет и първи век.
— Знам, но не е каквото си мислите.
Качват се по стълбите до фоайето. Били изостава малко, като се прави на задъхан.
— Трябва да поотслабна.
— Като всички нас — отвръща Рихтер.
— Горкото момиче. Дъщеря е на сестра ми Мери — обяснява Били. — Съпругът на Мери я напусна преди една година и тя се хвана с един нещастник. Запознали се в някакъв бар. Боб някой си. Тормози момичето и го бие, понеже не му дава, ако се сещате за какво говоря.